Тишината се проточи дълго. Чуваше се само потропването на краката ми по каменните плочи. Най-накрая мама въздъхна леко.
- Какво има? - попита тя. - Да не би котката да ти е отхапала езика?
Свих рамене.
- Стига си се въртял, Том, и се съсредоточи върху това, което казвам - рече предупредително мама. - Първо: Очакваш ли с нетърпение утрешния ден и започването на новата си работа?
- Не съм сигурен, мамо - казах й, спомняйки си шегата на Джак за това, че ще трябва да си купувам приятели. - Никой не иска да се приближава до гонител на духове. Няма да имам приятели. Ще бъда самотен през цялото време.
- Няма да е толкова лошо, колкото си мислиш - успокои ме мама. -Ще можеш да си говориш с господаря си. Той ще ти бъде учител и несъмнено в крайна сметка ще ти стане приятел. И непрекъснато ще си зает. Зает да учиш нови неща. Няма да имаш време да се чувстваш самотен. Не намираш ли цялото това нещо за ново и вълнуващо?
- Вълнуващо е, но работата ме плаши. Искам да я върша, но не знам дали мога. Част от мен иска да пътува и да види разни места, но ще бъде трудно вече да не живея тук. Всички ще ми липсвате. Ще ми липсва това, че не съм си у дома.
- Не можеш да останеш тук - каза мама. - Баща ти вече е твърде стар, за да работи, и щом настъпи следващата зима, ще предаде фермата на Джак. Ели скоро ще роди бебето си, несъмнено първото от много; накрая тук няма да има място за теб. По-добре да свикнеш, преди това да се случи. Не можеш да си останеш у дома.
Гласът й ми се стори студен и малко остър и когато я чух да ми говори така, в гърдите и гърлото ми се загнезди болка, така че едва можех да дишам.
Тогава просто ми се прииска да си легна, но тя имаше много за казване. Рядко я бях чувал да използва толкова много думи наведнъж.
- Имаш работа за вършене и ще я вършиш - каза тя строго, - и не само ще я вършиш; ще я вършиш добре. Омъжих се за татко ти, защото беше седми син. И му родих шестима синове, за да мога да имам теб. Ти си седми от седмина и имаш дарбата. Новият ти господар е още силен, но вече е попреминал разцвета си и времето му най-сетне свършва.
От почти шейсет години той върви по пътищата на Графството, изпълнявайки дълга си. Прави каквото трябва да бъде сторено. Скоро ще бъде твой ред. И ако не го направиш ти, кой тогава ще го стори? Кой ще се грижи за обикновените хора? Кой ще ги закриля от злото? Кой ще пази фермите, селата и градовете, за да могат жените и децата да вървят по улиците и пътеките, без да се страхуват?
Не знаех какво да кажа и не можех да я погледна в очите. Просто се мъчех да удържа сълзите си.
- Обичам всички в тази къща - каза тя с омекнал глас, - но в цялото обширно Графство ти си единственият, който е наистина като мен. Засега си само момче, което тепърва има много да расте, но си седмият син на седми син. Имаш дарбата и силата да правиш това, което трябва да бъде направено. Знам, че ще се гордея с теб.
Е, сега - каза мама, като се изправи на крака - радвам се, че изяснихме това. Сега марш в леглото. Утре е голям ден и трябва да си в най-добрата си форма.
Тя ме прегърна и ми се усмихна топло, а аз наистина се постарах да бъда ведър и да отвърна на усмивката й, но щом се качих в стаята си, седнах на ръба на леглото си, като просто се взирах с празен поглед и си мислех за онова, което мама ми беше казала.
Мама се ползва с голямо уважение в околността. Знае повече за растенията и лекарствата от местния лекар и когато има проблем с израждането на някое бебе, акушерката винаги праща да я повикат. Мама има много опит в това, което нарича „заклещени раждания“. Понякога някое бебе се опитва да се роди напред с краката, но майка ми я бива да ги обръща, докато са още в утробата. Десетки жени в Графството й дължат живота си.
Във всеки случай така разправяше баща ми, но мама беше скромна и никога не споменаваше такива неща. Просто се справяше с онова, което трябваше да се направи, и знаех, че именно това очакваше от мен. Затова исках да я накарам да се гордее.
Но нима действително имаше това предвид, като каза, че се е омъжила за баща ми и е родила шестимата ми братя само за да може да роди мен? Не ми се струваше възможно.
След като премислих отново всичко, прекосих стаята, отидох до прозореца и седнах в старото ракитово кресло за няколко минути, взирайки се през прозореца, който гледаше на север.
Луната блестеше, къпейки всичко в сребристата си светлина. Можех да видя в отсрещния край на стопанския двор, отвъд двете ливади и северното пасбище, чак до границата на нашата ферма, която свършваше на половината път нагоре по Хълма на палача. Харесвах гледката. Харесвах Хълма на палача отдалече. Харесваше ми как това бе най-далечното нещо, което можеше да се види.