Младата жена се загледа отново във входната врата. Дийн бе минал през нея и тя си го представи как оглежда кървавите петна в дневната. Как ги разчита, сякаш бяха доклад от проведени практически занимания, без да ги свързва с човешкия им произход.
— Знаеш ли, мислих върху това — обади се Корсак. — Дийн се появи на сцената едва три дни след нападението на Йегърови. Видяхме го за първи път в резервата „Стоуни брук“, когато откриха тялото на мисис Йегър. Нали?
— Да.
— Какво тогава го е забавило толкова? Онзи ден обмисляхме вероятността това да е било екзекуция. Някакви неприятности, в които са се замесили Йегърови. Ако вече са били на екрана на радара на федералните — да речем, наблюдавани или разследвани — ФБР щеше да се появи в мига, в който е бил убит Йегър. Но те изчакаха три дни, преди да излязат на сцената. Какво ги е привлякло в крайна сметка? Какво ги е заинтригувало?
Джейн го погледна.
— Пусна ли VICAP15 доклад?
— Да. Отне ми цял час, докато го завърша. Сто осемдесет и девет въпроса. Чудновати въпроси като: „Отхапана ли е част от тялото? Какви обекти в кои отвори бяха пъхнати?“. Сега ще трябва да попълня допълнителен доклад за мисис Йегър.
— Помоли ли да направят профил според данните, когато предаде попълнения формуляр?
— Не. Не виждах никакъв смисъл някой от изготвящите профили на ФБР да ми каже това, което вече знам. Просто изпълних гражданския си дълг и изпратих формуляра на VICAP.
VICAP беше базата данни на ФБР за свързаните с насилие престъпления. Попълването на въпросната база данни изискваше сътрудничеството на често измъчените полицаи, които, при вида на дългия въпросник на VICAP, понякога не си правеха труда да го попълват.
— Кога изпрати доклада?
— Веднага след аутопсията на д-р Йегър.
— И тогава се появи Дийн. Ден по-късно.
— Това ли мислиш, че е? — попита Корсак. — Че това го е привлякло?
— Може би твоят доклад е задействал алармата.
— И кое ще им е привлякло вниманието?
— Не знам. — Джейн погледна към входната врата, през която беше изчезнал Дийн. — И е от ясно по-ясно, че той няма да ни каже.
11
Джейн Ризоли не беше „симфоничен“ тип момиче. Допирът й с музиката се изчерпваше с колекцията й лесни за слушане компактдискове и двете години, през които бе свирила на тромпет в духовия оркестър на прогимназията — едно от двете момичета, които бяха избрали този инструмент. Беше я привлякъл, защото издаваше най-силния, най-медния звук от всички, а не като пискливите кларинети и флейти, на които свиреха другите момичета. Не, Ризоли искаше да бъде чута и затова седеше рамо до рамо с момчетата от групата на тромпетите. Харесваше й, когато нотите излизаха с такава мощна тяга.
За нещастие нотите твърде често бяха фалшиви.
След като баща й започна да я гони в задния двор, когато се упражняваше, а после кварталните кучета започнаха да вият в знак на протест, Джейн се отказа завинаги от тромпета. Дори тя трябваше да признае, че голият ентусиазъм и силните дробове не са достатъчни, за да заместят обезкуражителната липса на талант.
Оттогава музиката не значеше за нея почти нищо повече от белия шум в асансьорите и думкащите баси на преминаващите коли. Беше влизала в „Симфъни хол“ на ъгъла на „Хънтингтън“ и „Мас авеню“ само два пъти в живота си, и двата пъти като гимназистка, когато от училище ги бяха водили да чуят репетиция на Бостънския симфоничен оркестър. През 1990 година към „Симфъни хол“ бе добавено крилото „Коен“ и Ризоли никога не беше посещавала тази част от симфоничната зала. Когато двамата с Фрост влязоха в новото крило, тя се изненада от модерния му вид — нямаше нищо общо с тъмната скърцаща сграда, която помнеше.
Показаха значките си на възрастния охранител, който поизправи малко повече от обичайното превития си гръбнак, когато видя двамата служители от отдел „Убийства“.
— Във връзка със семейство Гент ли? — попита той.
— Да, сър — отговори Ризоли.
— Ужасно. Просто ужасно. Видях ги миналата седмица, непосредствено след пристигането им в града. Отбиха се, за да огледат залата. — Поклати глава. — Сториха ми се толкова мила млада двойка.
— Бяхте ли дежурен през нощта на тяхното изпълнение?
— Не, госпожо. Работя тук само денем. Трябва да си тръгвам в пет, за да взема съпругата си от дома за дневен надзор. Тя се нуждае от двайсет и четири часов надзор, затова. Забравя да изключи фурната… — Внезапно се изчерви и спря. — Но, предполагам, не сте дошли просто да си уплътните времето. С Ивлин ли дойдохте да се видите?