Гласът й издаваше силна възбуда.
— Те никога не показват чувствата си.
Той обаче сега като че показваше чувствата си, помисли си Флора, наблюдавайки оживения разговор между домакина и човека, привлякъл всеобщото внимание. Мъжът с бронзов загар се усмихваше често по време на водения диалог, а след това изведнъж се засмя. Тя изпита странно чувство заради незабавната си реакция към проявеното от него задоволство, като че радостта му беше заразителна дори от това разстояние.
— Кой е той? — попита Флора, силно заинтригувана от излъчването му.
Младата дама отговори, без да откъсва очи от красивия дългокос мъж:
— Адам Сер, граф дьо Шастлю. Метис — добави по-тихо тя, екзотичният му произход очевидно представляваше интерес за нея. — Сега, след като съпругата му си замина, той ще бъде дори още по-достъпен.
— Достъпен ли?
За брак ли говореше тя? Тъй като Флора никога не беше сигурна в женските намеци, а собственият й начин на изразяване беше доста директен, тя се осведоми любезно за смисъла на думите на събеседницата си.
— Нали се досещате… — заяви красивата блондинка, като най-после се обърна към Флора, за да й намигне. — Само го погледнете.
Погледът й беше само един от многото — явни или прикрити — които следяха придвижването на Адам из залата през тази нощ.
Двамата се запознаха много по-късно, след вечеря, когато струнният квартет започна да свири за онези, които желаеха да танцуват. Когато съдията Паркман каза:
— Адам, бих искал да ти представя дъщерята на Джордж Бонам. Флора Бонам, Адам Сер.
Тя се почувства необичайно смутена от непосредствената му близост. А когато заговори, гласът й потреперваше леко.
— Как сте, мистър Сер?
Младата жена вдигна очи и когато погледите им се срещнаха, дъхът й секна за миг. Отблизо красотата му я порази още повече.
— Добре съм, благодаря — отвърна с широка естествена усмивка той; тазвечерният шепот, клюкарстващ по адрес на брака му, очевидно не го засягаше ни най-малко. — За първи път ли идвате в Монтана?
— Да — отвърна тя, вече успяла да възвърне спокойствието си.
Той като че не си даваше сметка за прекрасния си вид.
— Монтана прилича много на пасищата в Монголия. Красива, с голямо небе, в далечината обрамчена с планини.
„Дъщерята на графа е доста привлекателна — помисли си Адам, за който трябваше да се признае, че беше познавач на женската красота. — Гъстите й кестеняви коси са толкова лъскави, богати и тежки, като че са живи, огромните й тъмни очи като че заемат половината й лице, кожата й е златиста, естествен резултат от немалкото време, прекарвано под слънчевите лъчи.“
Знаеше, че е пътувала много с баща си — през последните месеци Джордж Бонам беше посетил много от селищата на племето абсароки.
— И освен това има чудесни коне — отвърна той, — точно както в степите на Азия. Виждали ли сте езерото Байкал?
— Бил ли сте там?
Гласът й незабавно беше обхванат от вълнение.
— Преди много години.
— Кога?
Той се замисли за момент.
— Точно бях завършил следването си, значи трябва да е било през 1859 година.
— Не!
— Вие кога сте била там?
Вълнението в очите й му се стори интригуващо.
— През юни.
— Ние лагерувахме на западния му бряг, край Крестовка. Не казвайте, че сте била в селото и че не сме се срещнали.
— Бяхме само на няколко мили оттам, близо до Листвянка.
Двамата се усмихнаха като стари приятели, намерили се отново след дълга раздяла.
— Какво ще кажете за малко шампанско? — попита Адам. — А после ще ми кажете какво ви хареса най-много в Листвянка — църквата, графиня Армешева или понитата.
Съгласиха се единодушно, че църквата беше истинско бижу на провинциалната архитектура. Беше напълно в реда на нещата артистичната графиня да привлече вниманието по-скоро на един млад мъж, чувствителен към женската красота, отколкото на едно лудо по конете седемнайсетгодишно момиче. А местните понита станаха повод за дълго обсъждане на чистокръвните азиатски коне. По време на разговора те откриха, че и двамата са били в Истанбул, в Светите земи, в наскоро отворилата се за запада Япония, в северните части на Сахара, в Петербург по време на сезона. Но винаги по различно време.
— Колко жалко, че не сме се срещнали някъде — каза с изкусителна усмивка Адам — отговорите му идваха автоматично, когато разговаряше с красиви жени. — Добрият събеседник е рядкост.
„Не ми се вярва повечето жени да се интересуват особено от разговорите с него“ — помисли Флора, докато съзерцаваше красивото му мощно тяло. Дори така, отпуснат върху стола си, с кръстосани глезени, той беше живото въплъщение на дивата сила. А и тази вечер до слуха й бяха достигнали достатъчно приказки, за да разбере, че той наистина ценеше жените — но не като събеседнички.