Артуро Перес-Реверте
Чиста кръв
(книга 2 от "Приключенията на капитан Алатристе")
На Карлота, на която ще й се наложи да се сражава.
I. Едно затруднение на сеньор де Кеведо
В онзи ден имаше борби с бикове на Пласа Майор, но за полковник Мартин Салданя празникът бе помрачен. Намерен беше труп на жена — откриха я удушена в стол-носилка пред църквата „Сан Хинес“, стиснала в пръстите си кесия. В кесията имаше петдесет ескудо и бележка без подпис, която гласеше: За литургии за успокоение на душата й. Беше я открила ранобудна мирянка, която съобщила на отеца, той от своя страна казал на енорийския свещеник, а последният след спешно опрощение sub conditione1 побързал да извести в полицията. Когато полковникът от полицията се появи на площадчето пред „Сан Хинес“, съседи и любопитни вече се тълпяха около носилката. Събитието бе предизвикало истински панаир, тъй че бяха нужни неколцина полицаи, за да държат хората настрани, докато съдията и писарят съставяха протокола, а Мартин Салданя оглеждаше невъзмутимо трупа.
Салданя действаше по възможно най-мудния начин, сякаш разполагаше с цялото време на света. Това вероятно се дължеше на опита, натрупан по време на войните — бе служил във Фландрия, преди жена му да го уреди, според мълвата, с полковническия жезъл, — шефът на полицейските агенти в Мадрид наистина бе привикнал да изпълнява служебните си задължения с изключителна невъзмутимост, която известният поет-сатирик и църковен бенефициант2 Руис де Вилясека беше сравнил в една своя отровнозлъчна децима със спокойствието на кастриран бик, в ясен намек за начина, по който се бе сдобил с полковническия жезъл. Във всеки случай, макар Мартин Салданя да бе наистина муден в някои отношения, той въобще не беше такъв, когато се наложеше да си служи с шпагата, кинжала, камата или пистолетите, винаги заредени и излъскани до блясък, които обикновено носеше на пояса си, та дрънчаха заплашително като цял железарски магазин. Самият бенефициант Вилясека, който бе намушкан три пъти с шпага пред дома си само три дни след като разпространи злополучната децима на парадното стълбище на „Сан Фелипе“, би могъл да потвърди това в чистилището, в ада или където, по дяволите, се подвизаваше понастоящем.
Работата е там, че спокойният оглед, който полковник Салданя направи на трупа, не даде почти никакъв резултат. Мъртвата беше зряла жена, по-близо до петдесетте, отколкото до четиридесетте, облечена в широка, черна вълнена дреха и пребрадка на главата, който й придаваше вид на дуеня3, или на компаньонка. Във вътрешния й джоб имаше броеница, един ключ и смачкана щампа с лика на Светата Дева от Аточа. На шията имаше златна верижка с медальон на Света Агеда; чертите на лицето й навеждаха на мисълта, че на младини не е била грозновато девойче. По трупа нямаше други следи от насилие, освен коприненото въже, което още бе затегнато около врата й и гримасата на предсмъртен ужас, разкривила лицето й. По цвета и степента на вкочаняване се заключи, че е била удушена предишната нощ, в същата носилка, а после занесена до църквата. Детайлът с кесията с пари за заупокойни литургии насочваше към човек с извратено чувство за хумор или отличаващ се с крайна набожност. В крайна сметка, в онази Испания, мрачна, безмилостна и противоречива, каквото беше тя при Негово католическо величество крал Фелипе IV, където разюздани гуляйджии и жестоки самохвалковци молеха за изповед с пълно гърло, след като паднеха, улучени от пистолет или шпага, не беше необичайно да се натъкнеш на състрадателен убиец.
Мартин Салданя ни разказа случката вечерта. Ако трябва да бъда по-точен, редно е да кажа, че сподели случилото се с капитан Алатристе, когато се срещнахме на Пуерта де Гадалахара. Движехме се в тълпата, отливаща се от Пласа Майор. Салданя тъкмо бе приключил с огледа на мъртвата жена, чийто труп беше останал на показ при църквата „Санта Крус“ в ковчег за обесени — за всеки случай, да не би някой да я разпознае. Вметна го съвсем между другото, интересуваше се повече от смелостта на биковете в коридата на площада, отколкото от престъплението, което разследваше; нещо съвсем логично, ако вземем предвид, че в опасния Мадрид от онази епоха труповете по улицата не бяха рядкост, но добрите празненства с бикове и така наречените „каняс“ се превръщаха в рядкост. „Лас Каняс“ — нещо като конен турнир между квадрилите4 на различните благородници, в които понякога участваше и кралят, се бяха превърнали в поле за изява на хубавци и контета, които излизаха на арената по-скоро заради овациите на дамите, отколкото за да влязат в бой, както Бог повелява; „лас каняс“ вече не бяха, дори бегло не напомняха това, което са представлявали във времената на войните между маври и християни, или дори по времето на великия Фелипе II, дядото на нашия млад монарх. Колкото до боя с бикове, той продължаваше да бъде голямата страст на испанския народ в тази първа третина на века. Мадрид наброяваше повече от седемдесет хиляди жители и две трети от тях прииждаха на Пласа Майор всеки път, когато имаше такова събитие, за да приветстват юначеството и ловкостта на бикоборците, възправящи се срещу добичетата. Защото по онова време благородниците, испанските грандове и дори особите с кралска кръв не се колебаеха да излизат на арената, яхнали най-добрите си бойни коне, за да забият копие във врата на някой харамски5 бик или да се изправят очи в очи с него пеши, с шпага в ръка, под ръкоплясканията на въодушевения народ, който се тъпчеше под арките на площада, когато ставаше дума за простолюдието, или на балконите, които придворните, папският нунций и чуждестранните посланици наемаха за цени, достигащи от двадесет и пет до петдесет ескудос. Тези драматични моменти биваха възпявани отпосле в песни и стихове; както проявите на смелост, които бяха многобройни, така и забавните и гротескните случки, които също не липсваха и представляваха благодатен материал, с който придворните остроумници не се помайваха да начешат езиците си. Такъв бе например случаят с един бик, който погна полицейски агент — тогава, както и сега, полицията не се радваше на особена народна благосклонност — и цялата публика застана на страната на бика: