Мисля, че вече съм ви говорил за Анхелика де Алкесар. През годините, когато бях войник като Диего Алатристе, а и други неща, за които ще разкажем когато му дойде времето, животът ме срещна с много жени. Не съм привърженик на просташките кръчмарски хвалби, нито на носталгичната лиричност; тъй че, понеже повествованието го изисква, ще приключа с въпроса, споделяйки с вас, че съм обичал някои от тях и че за някои си спомням с нежност, за други с безразличие, за трети — и това са повечето — със закачлива и съучастническа усмивка: най-голямата награда, за която може да бленува всеки мъж, отървал се невредим, с леко олекнала кесия, прилично здраве и непокътнато самочувствие, от толкова мили прегръдки. Предвид всичко това, ще потвърдя пред ваши милости, че от всички жени, чийто път пресече моя, племенницата на кралския секретар Луис де Алкесар беше несъмнено най-красивата, най-умната, най-изкусителната и най-коварната. Ще възразите, че крехката ми възраст може да ме е правела прекалено чувствителен — спомнете си, че по времето на тази история, аз бях още съвсем зелен, пристигнал само преди година от баската провинция в Двора. Още нямах и четиринадесет лазарника; но не това е обяснението. Дори по-късно, когато станах истински мъж, а Анхелика — жена, от която дъхът ти секваше, чувствата ми останаха непроменени. Беше като да обичаш дявола, макар да си даваш сметка, че е той. Мисля, вече съм го споменавал — по онова време вече бях влюбен до уши в момичето. Това чувство не беше от страстите, които идват с годините, по времето, когато плътта и кръвта се смесят с бляновете и всичко добие напрегнат и опасен вид. Чувството, за което говоря, беше един необикновен порив; като да се надвесиш над пропаст, която едновременно те ужасява и влече. Едва по-нататък — премеждието с манастира и мъртвата жена беше само една спирка от тази голгота, — узнах какво се таеше зад русите къдри и сините очи на онова единайсет-дванайсетгодишно момиче, по чиято вина толкова пъти бях на косъм да изгубя честта и живота си. Но въпреки това продължих да я обичам, до края. Дори и сега, когато Анхелика де Алкесар и останалите отдавна ги няма, превърнали се в близки на паметта ми духове, кълна се в Бога и във всички демони от пъкъла — където тя със сигурност гори сега, — че продължавам да я обичам. Понякога, когато спомените стават толкова живи, че дори старите врагове започваха да ми липсват, се отправям към мястото, където се намира портретът й, нарисуван от Диего Веласкес31, и оставам там с часове — загледан, смълчан, съзнаващ, че така и не я познах докрай. Но старото ми сърце пази, освен белезите от раните, които тя му нанесе, и убедеността, че това момиче, тази жена, която ми стори всичкото зло, което можа, ме обичаше също, по някакъв свой начин, чак до смъртта си.
Ала по онова време всичко още предстоеше да се случи. През онази сутрин, когато проследих каляската им до извора „Ел Асеро“32, от другата страна на река Мансанарес и на моста към Сеговия, за мен Анхелика де Алкесар продължаваше да е пленителна загадка. Ваши милости вече знаят, че тя имаше навик да минава с карета по улица „Толедо“, когато се отправяше от дома си към двореца Алкасар, където помагаше на кралицата и на принцесите като придворна дама. Тя живееше в дома на чичо си, Луис де Алкесар, в стара сграда на ъгъла на улиците „Енкомиенда“ и „Ембахадорес“, принадлежала преди на стария маркиз де Ортиголас. Маркизът, разорен от една прочута комедиантка от театъра на улица „Крус“, която му оскуба повече парици, отколкото палачът е съсякъл престъпни главици, бе принуден да я продаде, за да се разплати с кредиторите си. Там живееше моята възлюбена с чичо си и прислугата. Луис де Алкесар беше ерген, чиято единствена знайна слабост, освен неутолимата му страст към властта, беше тази племенница, сираче, дъщеря на негова сестра, починала заедно с мъжа си при бурята, връхлетяла през 1721 г. година флотата на Индиите.33
Бях я виждал да минава от моя обичаен пост при вратата на кръчмата „Дел Турко“. Понякога следвах известно време каретата, дърпана от две мулета, до Пласа Майор или до самия дворец. И всичко това, за да получа като мимолетна компенсация един от погледите на смущаващо сините й очи, с които сегиз-тогиз тя ме удостояваше за миг, преди да се взре в някоя дреболия наоколо, или да се обърне към придружаващата я дуеня; една престорено добродетелна възрастна жена, кисела, мърлява и спаружена като студентска кесия; от онези, за които с пълно право можеше да се каже:
31
Диего Родригес де Силва-и-Веласкес (1599–1660 г.) — най-забележителният представител на испанския барок в живописта. Роден в Севиля, в семейство на дребен благородник, чиракувал в ателието на Франсиско Пачеко — художник-маниерист и автор на прочутия трактат „Изкуството на живописта“. През 1635 г. Веласкес е провъзгласен официално за придворен художник на крал Филип IV. — Б.р.