Аз, както може би си спомняте, бях разменил с Анхелика няколко думи по времето на приключението с двамата англичани; и винаги съм подозирал, че тя, умишлено или не, беше съдействала за устройването на капана в театъра на улица „Принсипе“, където капитан Алатристе за малко не се прости с живота си. Но никой не е пълен господар на омразата и на любовта си; тъй че, дори при това положение, онова русо момиче продължаваше да ме омагьосва. А предчувствието, че всичко това е една дяволски опасна игра, само разпалваше въображението ми.
И тъй, аз я проследих през онази сутрин покрай Пуерта де Гуадалахара и площадчето „Виля“. Слънцето сияеше, а каретата й, вместо да продължи към Алкасар, се спусна по хълма Вега и навлезе по моста към Сеговия, за да прекоси реката, чиито оскъдни води винаги са вдъхновявали поетите за шеги и подигравки, и за която дори преобразованият и изящен дон Луис де Гонгора, когото цитирам, поднасяйки извиненията си към сеньор де Кеведо, — написа следната прелест:
Отпосле разбрах, че през онези дни Анхелика е горяла в треска и лекарят й препоръчвал разходки из тополовите горички близо до кралския парк „Каса дел Кампо“, както и да пие вода от прочутия извор „Ел Асеро“, която предписваха, наред с другите неща, и на дами, страдащи от затегнат стомах. Този извор е възпят и от Лопе в една от комедиите му:
Анхелика бе още твърде млада за подобни проблеми, ала прохладата на това място, слънцето и здравословният въздух под дървесата, бяха наистина полезни. Така че тя редовно се отправяше натам с карета, съпровождана от дуеня, докато аз я следвах от разстояние. От другата страна на моста и река Мансанарес дами и кавалери се разхождаха под тополите. По онова време в Мадрид всички места, където се срещаха дами, както в църквите, споменати по-рано от мен, се превръщаха в клокочещо гърне, пълно с ухажори. Там се уреждаха срещи, разменяха се бележчици, започваха приключения от любовно и друго естество — а изворът „Ел Асеро“, както казах, привличаше немалко дами, било то с придружителки или без. Понякога се стигаше дотам, че от ревност някой се хващаше на някакви врели-некипели, посягаше към оръжието и приключваше разходката с размяна на удари. Работата е там, че в онази лицемерна Испания, вечна робиня на привидностите и на въпроса „какво ще кажат хората“, в която бащи и съпрузи стигаха в стремежа да опазят честта на жените и дъщерите си дотам, че не ги пускаха да излизат на улицата, деяния по принцип невинни, като пиенето на лековита вода или отиването на църква, нерядко водеха до авантюри, интриги и любовчици:
Тъй че моля ваши милости да простят рицарските увлечения, авантюристичните мечти, присъщи на крехката ми възраст, с които поемах към тъй одумваното място подир каретата на моята любима; скърбях единствено, че още не съм достатъчно зрял, за да нося шпага и да промушвам с нея евентуалните противници. Не бих могъл да предположа, че с времето тези мои желания щяха да се изпълнят дословно. Ала когато наистина дойде времето да убивам заради Анхелика де Алкесар и го направих, нито тя, нито аз бяхме вече деца. И отношенията ни вече не бяха детска игра.
По дяволите. Винаги се улисвам в размишления и скокове във времето, които ме отклоняват от нишката на моя разказ. Тъй че отново ще го подхвана, отбелязвайки нещо важно: възторгът, че виждам възлюбената си, ме бе накарал да допусна небрежност, за която сетне горчиво щях да съжалявам. Откакто дон Висенте де ла Крус ни посети, чинеше ми се, че забелязвах около къщата да се навъртат подозрителни хора. Нищо определено, наистина; само някои лица, които обикновено не се срещаха нито на улица „Аркабуз“, нито в кръчмата „Дел Турко“. Това не беше чак толкова странно, тъй като на „Кава Баха“34 и други близки улици имаше доста странноприемници. Но в онази сутрин забелязах нещо, което отклони за кратко мислите ми от появата на Анхелика и което осъзнах ясно едва по-късно, когато имах време да размишлявам върху събитията, отвели ме до зловещото място, където се озовах. Или където, казано по-точно, бях принуден да отида, и то съвсем не за свое удоволствие.