— Аз те познавам — каза тя.
Не се усмихваше, не изглеждаше нито учудена, нито раздразнена от присъствието ми. Гледаше ме втренчено, с любопитство, по същия начин, по който гледат майките и големите сестри, преди да ти кажат, че си пораснал цяла педя и гласът ти е започнал да се променя. За щастие през онзи ден носех стара, но чиста дреха, без кръпки, както и прилични дълги чорапи, а по указание на капитана си бях измил лицето и ушите. Опитах се да издържа на невъзмутимия, изпитателен оглед; и след кратка борба с плахостта успях да отвърна спокойно на погледа й.
— Казвам се Иниго Балбоа — казах аз.
— Зная. Приятел си на онзи капитан Тристе35, или Батистре36.
Говореше ми на „ти“, което можеше да е признак както на уважение, така и на пренебрежение. Но беше казала „приятел“ на капитана, не паж или слуга. И освен това си спомняше прекрасно кой бях аз. Последното, при други обстоятелства можеше да не е никак успокоително, защото името ми и името на Алатристе в устата на племенницата на Луис де Алкесар представляваха по-скоро сигурна опасност, отколкото повод за удовлетворение, но на мен това ми се стори направо възхитително и се почувствах поласкан повече, отколкото ако бях удостоен с благородническа титла. Анхелика помнеше името ми и ведно с него един отрязък от живота ми, който бях решен да туря в нозете й, принасяйки го в жертва, без да ми мигне окото. Усещах се, не зная дали ще ме разберете, като човек, пронизан от кама; живее докато тя е в него, извадят ли я, ще умре.
— Пиете ли от лековитата вода? — попитах, за да наруша мълчанието, което впитият й поглед правеше непоносимо.
Тя сбърчи нос с прелестна гримаса.
— Но ям и прекалено много сладкиши — отвърна тя.
Сетне сви рамене по детски, все едно това бяха чужди виждания, глупави при това, и погледна към чешмата, където дуенята се бавеше, бъбрейки си с някаква приятелка.
— Нелепо е — добави тя презрително.
Заключих, че Анхелика де Алкесар не ценеше особено цербера, натоварен с нейната охрана, нито предписанията на лекарите, които с кръвопреливанията и лековете си виждаха сметката на повече християни отколкото палачът на Севиля.
— Предполагам, че да — отбелязах учтиво. — Всеки знае, че сладкишите са здравословни — припомних си смътно нещо, което бях чувал в кръчмата от аптекаря Фадрике. — Дават плътност на кръвта и добро настроение… Сигурен съм, че поничка с мед, курабийка или разбити със захар жълтъци ободряват повече една меланхолична натура, отколкото литър вода от този извор.
Замълчах, несигурен дали да продължавам, понеже дотам се простираха медицинските ми познания.
— Имаш прелестен акцент — каза тя.
— Баски — отвърнах. — Роден съм в Оняте.
— Мислех, че вие, баските, сечете думите като с брадва.
Засмя се. Ако не звучеше превзето, бих казал, че смехът й звънтеше като сребро. Звънтеше като полираните звънчета, които занаятчиите при Пуерта де Гуадалахара изнасяха пред портите на дюкяните си на празника Тяло Господне.
— Такива са си баските — додадох, леко докачен, макар несигурен дали си заслужава спорът. — Оняте се намира в Гипускоа.
Изпитвах остра нужда да я впечатля, въпреки че не знаех как. Не особено находчиво реших да подхвана пак нишката на размишленията си относно благотворните свойства на сладкишите. Заговорих с важен тон:
— Колкото до меланхоличните натури…
Спрях, защото покрай нас мина куче — голям кафяв пес, който се навърташе наоколо, и аз застанах инстинктивно, без да мисля, между него и момичето. Кучето се отдалечи, без да търси разпра, както сторил лъвът с дон Кихот; когато пак устремих очи към нея, Анхелика отново ме гледаше както в началото, с любопитство.
— Какво знаеш ти за моята натура?
В гласа й трептеше предизвикателна нотка, а безкрайно сините й очи бяха станали много сериозни и в тях нямаше нищо детско. Загледах се в устните, още полуотворени след въпроса, в закръглената й и нежна брадичка, в русите спирали на къдриците, спускащи се по раменете й, покрити с изящни фламандски дантели. После опитах да преглътна възможно най-незабележимо.
— Все още нищо — отговорих, с цялата простота, на която бях способен. — Но зная, че бих умрял за вас.
Не си спомням дали се изчервих при произнасянето на тези думи; ала има неща, които човек трябва да каже, когато трябва, и ако не го направи, рискува да съжалява цял живот. Макар че после понякога съжалява точно защото ги е казал.
36
Батистре — по звучене напомня на испанското „батирсе“, означаващо „бия се“, „сражавам се“. — Б.пр.