Пъхнах го пак в ризата, близо до гърдите си, с надеждата, че този амулет ще ми донесе късмета, от който се нуждаех в това премеждие. Клоните на едно ябълково дърво докоснаха лицето ми, когато се наведох от вътрешната страна на оградата, увиснах на ръце и се пуснах от височина шест-седем стъпки. Претърколих се на земята, без да се натъртя особено, изтупах пръстта от дрехите си и молейки се на Светата Дева да няма пуснати кучета, тръгнах залепен за зида до портичката, а когато стигнах там, дръпнах сръчно резето. Щом я отворих, вътре се вмъкнаха дон Висенте де ла Крус и синовете му, загърнати в плащовете си и с извадени шпаги. Те прекосиха градината с бързи крачки, приглушени от влажната пръст. Моята задача беше изпълнена.
Бях се справил мъжки: ако нямаше изпитания, нямаше да познаваме и героите. Тъй че излязох на улицата удовлетворен и пресякох веднага площада. Инструкциите на капитана бяха категорични: да се върна у дома по най-прекия път. Заслизах по стръмния хълм, подпирайки се леко на перилата, като оставях манастира и площад „Енкарнасион“ зад гърба си, важен, вирнал нос, защото всичко бе станало като по поръчка. Тогава ме връхлетя изкушението да остана, някъде близо до каретата със спънатите мулета, за да видя, макар и на светлината на луната и само за миг, спасената девойка, когато баща й и братята й щяха да я доведат тук. Подвоумих се, разкъсван между послушанието и удоволствието, без да мога да се реша окончателно. Все още се колебаех, когато чух първия изстрел.
Най-малко десетима са, пресметна Диего Алатристе и извади шпагата и камата си. А в манастирския двор имаше още неколцина. Изскачаха от всички страни, от ъглите и вътрешните галерии, на улицата и по площада захвърчаха искри от изтеглените оръжия, викове „Предайте се на Инквизицията!“ и „В името на краля!“ разтърсиха нощта. От другата страна на манастирската ограда отекнаха още гърмежи. Пред портите се струпа цяло стълпотворение от хора, преплели шпаги. За миг на Алатристе му се стори, че вижда бяла пребрадка на послушница сред звънтящата стомана, но видението се скри зад проблясъка на два нови пистолетни изстрела. Освен това редно бе да се погрижи и за собствената си кожа. Викът „Предай се на Инквизицията“ бе достатъчен, за да настръхнат косите на всекиго; ако имаше възможност да разсъждава надълго и нашироко, капитанът сигурно щеше да се впечатли сериозно от усложняването на обстановката. Но той се бореше да спаси кожата си, а в подобни критични мигове все едно беше от кого я спасява: от Инквизицията или от стражите на корехидора37: глави падаха и под ножа на светското правосъдие, и под ножа, поръсен със светена вода. Той парира с кама един удар с шпага, нанесен от фигура, която сякаш изплува от нищото зад гърба му, после принуди сянката да отстъпи, нанасяйки три удара, като държеше шпагата с две ръце, а с крайчеца на окото забеляза, че дон Франсиско де Кеведо се сражаваше с двамина противници. Ненужно бе да си хабят дъха нахалост, провиквайки се „Предателство!“ — щеше да им потрябва за друго. Така че дон Франсиско и капитанът продължиха да се сражават мълчаливо. Който и да беше виновният, засадата беше явна и не оставаше нищо друго, освен да продадат скъпо живота си. Предишният нападател пак настъпваше срещу Алатристе, така че последният, предугаждайки удара на вражеската стомана по отблясъка й, стъпи здраво, парира точно навреме едно добро обратно замахване, пристъпи напред с единия крак, сетне с другия, притисна шпагата на противника си между лакътя и хълбока, изнесе напред острието на своята и чу отсреща очаквания болезнен вик, когато беляза лицето на противника си. За щастие хората на Инквизицията не бяха смели като рицаря Амадис Галски, и това започваше да си личи. Капитанът отстъпи назад в тъмнината, облегна се на зида и се възползва от кратката пауза, за да си поеме дъх, хвърляйки поглед към дон Франсиско. Поетът, верен на многократно доказаната си храброст, държеше на разстояние неумолимите си нападатели, накуцвайки и сипейки този път не стихове, а ругатни; но прииждаха още хора и скоро щяха да не им достигат ръце, за да пуснат кръв на цялата пасмина. За късмет, почти всички атакуващи се сбираха до оградата на „Блажените“, където суматохата и врявата растяха. Беше очевидно, че дон Висенте де ла Крус и синовете му проявяваха невиждана смелост. До капитана долетя миризма от запалени фитили на аркебуз.