— Време е да офейкваме! — извика той на дон Франсиско, като се опитваше да надвика звъна на стомана.
— Това се опитвам да сторя… — отвърна му поетът между два удара с шпага — от известно време!
Току-що бе довършил единия от противниците си и отстъпваше покрай зида, като държеше другия на разстояние с острието на шпагата. Нова сянка изникна изневиделица пред Алатристе, а може би беше същият противник, вече отпочинал, който се връщаше разярен, за да си отмъсти за раната на лицето. От сблъсъка на двете шпаги една в друга и в стената се разхвърчаха искри. После капитанът, предпазвайки се с лявата ръка, вдигната на височината на главата, се възползва от това, че другият заемаше позиция между две движения, за да връхлети и да му нанесе три удара отблизо — с шпага, с кама и после пак с шпага. Когато неприятелят му понечи да се изправи, поне две педи от шпагата на капитана се подаваха откъм гърба му.
— Света Дево! — простена той с последен дъх в мига, когато Алатристе вадеше острието от гърдите му. После прокле Бог, призова отново Девата и падна на колене с гръб към стената, докато шпагата издрънча на земята, между бедрата му.
Някой се откъсна тичешком от тълпящия се пред манастира народ. Тогава отекнаха гърмежи на аркебуза и улицата и площадчето се озариха като на празник с фойерверки. Няколко куршума писнаха край ушите на капитана и дон Франсиско, а един се сплеска в стената между тях.
— По дяволите — рече Кеведо.
Моментът не беше подходящ за стихоплетстване. Пристигаха още хора. Алатристе, плувнал в пот под късия елек от биволска кожа, който вече му бе спестил поне три добри намушквания тази вечер, се озърна наоколо, търсейки начин да се измъкне. Отстъпвайки пред една атака на противника, дон Франсиско доближи капитана тъй, че раменете им се докоснаха. Поетът разсъждаваше по същия начин.
— Кучето само се ближе под опашката — каза той на пресекулки, между един финт и едно настъпление.
Вторият му съперник се търкаляше ранен на земята, в нозете му; но вече бе зает с друг и силите започваха да му изневеряват. Тогава капитанът, който беше по-свободен, захапа камата си, извади с лявата ръка пистолет от пояса си и стреля по неприятеля, който нападаше поета, така че отнесе половината му челюст. Изстрелът задържа за миг приближаващите се и като се възползва от тази възможност, дон Франсиско се втурна да бяга, доказвайки, че накуцването изобщо не му пречи.
Като изчака малко, за да заблуди евентуални преследвачи, Алатристе стори същото и хлътна в една крива уличка, беше я отбелязал според привичката на старите войници, свикнали да си подсигуряват път за отстъпление, преди да се впуснат в бой; защото после, излезеше ли лоша карта, невинаги оставаха сили и ясен ум за такива полезни грижи. Уличката се виеше под арка и свършваше при една ограда, която беглецът успя да прескочи без трудности, но стъпи на покрива на кокошарник и подплаши кокошките, които закудкудякаха шумно. Някой запали свещ и се развика от един прозорец, но капитанът вече се намираше в отсрещния край на двора, препъвайки се в тъмнината, без обаче да пострада особено. Прехвърли един стобор и се озова на свобода. Като изключим няколкото драскотини, беше в прилично състояние, но устата му беше по-пресъхнала, отколкото из дюните на Нюпорт38. Огледа се за някое тъмно ъгълче, където да си поеме дъх, питайки се междувременно дали дон Франсиско де Кеведо се намира в безопасност. Когато бе в състояние да чуе нещо повече от собственото си запъхтяно дишане, установи, че откъм манастира вече не се чуваха нито стрелби, нито викове; пукната пара не би дал в този момент за живота на дон Висенте де ла Крус и синовете му. И то в случай, че някой от тях бе оцелял в боя, което му се струваше крайно невероятно.
38
Сцена на битката между холандската и испанската армия, състояла се на 2 юли 1600 г., завършила с поражение на испанците. — Б.р.