Както узнах оттам насетне, най-ужасяващото при затворничеството в тайните зандани на Инквизицията беше, че никой не ти казваше какво е прегрешението ти, нито какви доказателства или свидетели има срещу теб — абсолютно нищо. Инквизиторите се задоволяваха да редят въпрос подир въпрос, писарят отбелязваше всичко, и така, докато ти изцедят мозъка в стремежа си да установят дали това, което казваш, се пише на сметката на оправдателната или на осъдителната ти присъда. Можеха да минат седмици, месеци, дори години, а затворникът да е все тъй в неведение за причината на затворничеството си; с утежняващото обстоятелство, че ако отговорите се окажеха незадоволителни, се прибягваше до мъчения с цел набавяне на самопризнанието и необходимите доказателства. Измъчваха арестанта така, че отговаряше както му падне, в пълно неведение какво всъщност трябва да каже. Всичко това докарваше хората до отчаяние, издайничество, волно или неволно, на приятелите им и на тях самите, а понякога до лудост и смърт. Това ставаше в случай, че накрая не ти нахлузеха качулка на ешафода, примка около врата, или не ти отредяха самбенито39, та да се озовеш сред солидна купчина дърва, докато всичките ти съгражданите и стари познати аплодираха появата ти на площада, очаровани от представлението.
Аз поне знаех за какво бях там; макар това да не беше голяма утеха. Затова скоро след първоначалните въпроси изпаднах в голямо затруднение. Най-вече когато по-младият отец, същият, който погледна с безразличие в каретата при последния разговор с Малатеста, се заинтересува настойчиво от съучастниците ми:
— Съучастниците в какво, ваше преосвещенство?
— Не съм преосвещенство — отвърна той мрачно. Широко остриганата му отгоре глава блестеше на светлината на свещника. — Питам за твоите съучастници в извършеното светотатство.
Ролите се разпределяха като в комедиите. Докато този с черната тога и брадата оставаше безмълвен, подобно на съдия, който слуша и се съвещава със себе си, преди да издаде присъдата, двамата монаси, по-младият — благ като душеприказчик, другият — по-възрастен, по-закръглен и с невъзмутим вид, изпълняваха с голямо майсторство ролята на непреклонните инквизитори. Но аз познавах от доста време кралския двор и предугаждах някои хитрини; тъй че реших да не се доверявам нито на единия, нито на другия и да се правя, че не виждам този с черната тога. Освен това не ми бе известно какво знаеха те. И нямах никаква идея дали моето светотатство — както току-що го бяха определили, беше именно това, което се стремяха да ми вменят. Защото, когато разговаряш с някого, който може да направи живота ти тежък, опасността да се окажеш с карта по-малко е същата, както ако се окажеш с карта в повече. Дори пасуването можеше да ти изяде главата.
— Нямам съучастници, преподобни отче — обръщах се към пълничкия, но без особена надежда. — Нито съм извършил някакво светотатство.
— Отричаш ли — попита по-младият, — че заедно с други си станал участник в оскверняването на манастира на „Блажените Девици“?
Това вече беше нещо, макар от това нещо да настръхваха косите ми, колчем си представех последиците. Беше конкретно обвинение. Отхвърлих го, разбира се. И тутакси отрекох да познавам, дори бегло, зле ранения мъж на когото бях попаднал случайно, на път за вкъщи, при парапета на склона „Каньос дел Перал“. Отрекох също, че съм се съпротивлявал при задържането ми от агентите на Инквизицията; както отрекох в крайна сметка всичко, що можех, освен неопровержимия факт, че ме бяха спипали с кама в ръката и целия оцапан с чужда кръв, която още се виждаше, засъхнала като кора по дрехата ми. Понеже да се оспори последното бе невъзможно, се заплетох в безброй усуквания и обяснения, които въобще не засягаха случая. А накрая избухнах в плач — крайно средство за избягване на нови въпроси. Но онези съдници бяха присъствали на проливането на много сълзи; тъй че монасите, мъжът в тогата и писарят се задоволиха да изчакат риданията ми да секнат. Сякаш имаха предостатъчно свободно време; и последното, ведно с подчертаното им безразличие — ни ожесточение, ни упреци, само повтаряне на едни и същи въпроси с равнодушна настойчивост, — беше най-обезпокоителното. Макар да се опитвах да си придавам безгрижен и непринуден вид, които се предполага, че са присъщи за един невинен, тъкмо това ме ужасяваше най-много у онези мъже: студенината и търпеливостта им. Защото след дузина „не-та“ и „не знам“ от моя страна, дори дебеличкият отец престана да се преструва на добродушен и стана ясно, че най-близкият източник на милосърдие се намира на левги разстояние оттук.
39
Самбенито (исп.) — Дреха, в която са обличали осъдените на изгаряне от Инквизицията. — Б.пр.