Пак ще спестя на ваши милости процедурите и пространния разпит, на който бях подложен от старите си познайници, доминиканците. Междувременно онзи с тогата и новият инквизитор слушаха и мълчаха, агентите стояха зад гърба ми, а писарят топеше неспирно перото в мастилницата, за да отбелязва обстойно всички мои отговори и мълчания. Този път, благодарение на отношението на новопристигналия — той подаваше на разпитващите документи, които те изчитаха задълбочено преди да формулират нови въпроси, — успях да си създам някаква представа за това, което ми бе дошло до главата. Опасните думи „юдеещ се“ се произнесоха поне пет пъти и при всеки от тях чувствах как косите ми настръхват. Тези седем букви бяха отвели мнозина до кладата.
— Знаеше ли, че семейство де ла Крус не са с чиста кръв?
Тези думи ми подействаха като удар, защото ми бе известен зловещият им обсег. Откакто Католическите крале бяха изгонили евреите, Инквизицията преследваше сурово останките от смесени вярвания, по-специално онези покръстени евреи, които тайно съхраняваха религията на дедите си. В онази Испания на лицемерните привидности, където дори най-долният селяк се перчеше, че е идалго и потомствен християнин, омразата към евреите беше всеобща, а досиетата за доказана чиста кръв, истински или получени срещу заплащане, бяха задължителни за постигането на всеки сан или важна длъжност. И докато силните богатееха чрез скандални сделки, прикрити зад литургии и обществени благодеяния, народът, с буен и отмъстителен дух, убиваше времето и скуката, като целуваше мощи на светци, ползваше индулгенции и преследваше настървено вещици, еретици и евреи. Както вече съм споменавал при някакъв случай, говорейки за сеньор де Кеведо и другите, дори най-големите испански умове не бяха чужди на този климат на омраза и отхвърляне на иноверието. Нека имаме предвид, че дори великият Лопе е писал:
Или другият титан на комедията, дон Педро Калдерон де ла Барка, който щеше да накара по-късно единия от своите герои да каже:
Без да пропускаме самия дон Франсиско де Кеведо — същият, който в тези малки часове несъмнено беше затворник или беглец, задето защити честта си, помагайки на приятел с еврейска кръв, макар да бе хулил людете от Мойсеевото коляно в немалко стихове, че и проза. Това бяха парадоксите на онова смайващо, позорно и противоречиво време. Работата е там, че след протестантите и маврите бяха изгорени или изселени, скорошното присъединяване на кралство Португалия, по времето на нашия добър и велик Фелипе II беше довело тук безброй евреи, изповядващи прикрито или явно религията си — така че по тях можеше свободно да се хвърля кал, а Инквизицията ги наобикаляше като чакал, дебнещ плячка. Това беше, прочее, още една причина за противопоставянето на фаворита Дон Гаспар Гусман де Оливарес и Върховния съвет на Инквизицията. Защото, в своя опит да запази непокътнато безмерното австрийско наследство, освен да изстисква и без това празните кесии на простолюдието и здраво завързаните кесии на благородниците, за да воюва във Фландрия и да държи натясно гордите арагонци и каталунци, а това не бе шега работа, дон Гаспар де Гусман реши, че монархията прекалено дълго е била заложник на генуезките банкери и се домогваше да ги смени с португалските; чистотата на тяхната кръв можеше и да е съмнителна, ала парите им бяха истински, християнски, звънтящи и в брой. Това обърна кралския любимец срещу държавния съвет, срещу Инквизицията и срещу самия апостолически нунций, докато нашият господар, кралят, благодушен и пребогоугоден, не особено принципен по въпросите на съвестта и по още много други, се показваше нерешителен; той явно предпочиташе да изгори душицата на поданиците си, оскубвайки ни до последното мараведи, отколкото да опетни вярата. Което, инак речено, бе все едно да ни нахрани с нафора вместо с хляб, да извади очи наместо да изпише вежди или както там още се казва. На всичкото отгоре по-късно, когато столетието преваляше и графът-херцог изпадна в немилост, Светата Инквизиция подири сметка за оказваните му преди услуги, подемайки едно от най-свирепите гонения на покръстени евреи, познато в Испания. Това опропасти в крайна сметка проекта на Оливарес, тъй че мнозина видни испанско-португалски банкери и предприемачи отнесоха в други страни, като Холандия например, богатствата и търговията си, от които се облагодетелстваха неприятелите на нашата корона; и накрая това ни съсипа окончателно. Казвам „накрая“ защото аристократите и свещениците у дома, еретиците навън и навсякъде, където ги е пръкнала кучката, ни довършиха, ограбвайки ни до шушка. Злото никога не идва само, но ние, испанците не се нуждаем от никого, за да се погубим, защото винаги сме владеели твърде добре тънкия майсторлък да си направим сами тази услуга.
40
Римският император Адриан (117–138 сл.Хр.) потушава жестоко въстанието на юдеите и разрушава Йерусалимския храм. Това събитие отбелязва началото на разселването на евреите по света. — Б.р.