— Все пак знаят, че сме замесени.
— Може би — дон Франсиско направи двусмислен жест. — Но нямат приемливи доказателства. Що се отнася до мен, сега, когато отново започвам да се радвам на благосклонността на фаворита и на краля, ако не ме сгащят на място, трудно ще ми припишат каквато и да било — той замълча, притеснен. — … Колкото до ваша милост, не зная какво да мисля. Навярно чакат да открият нещо, което да ви уличава. Или пък ви издирват тайно.
Край тях минаха двама юначаги и една уличница, които се караха грубиянски. Дон Франсиско и капитанът им направиха път, прилепяйки се за стената.
— Какво става с Елвира де ла Крус?
От устните на поета се отрони унила въздишка.
— Арестувана е. Горката девойка ще отнесе най-лошото. Намира се в тайните тъмници на Толедо и много се опасявам, че ще замирише на пърлено.
— А Иниго?
Настъпи дълго мълчание. Гласът на Алатристе бе прозвучал безизразно, равно; беше ме оставил за накрая. Дон Франсиско се озърна към хората, които си приказваха, крачейки из сенките на пасажа. После се обърна към приятеля си.
— И той е в Толедо — замлъкна пак, и след миг поклати глава в израз на безпомощност. — Хванали са го близо до манастира.
Алатристе не проговори. Остана така дълго, загледан в движението на сенките наоколо. Откъм ъгъла звъннаха струни на китара.
— Той е още дете — рече накрая. — Трябва да го измъкнем оттам.
— Невъзможно е. По-добре се пазете да не отидете да му правите компания… Предполагам, че разчитат на неговите показания, за да обвинят и вас.
— Не ще дръзнат да го убият.
Изпод плаща на дон Франсиско се разнесе сух, безрадостен смях.
— Инквизицията дръзва всичко, капитане.
— Значи трябва да направим нещо.
Алатристе говореше хладнокръвно, неотстъпчиво, вперил поглед към края на пасажа, където китарата продължаваше да звучи. Дон Франсиско гледаше в същата посока.
— Несъмнено — съгласи се поетът. — Но не зная какво.
— Имате приятели в Двора.
— Свързал съм се с всички. Не съм забравил, че аз ви въвлякох в това.
Капитанът направи лек жест, махайки с ръка, за да отхвърли всякаква вина от дон Франсиско. Едно беше да очаква от него, като приятел, всичко що е по силите му, и друго — да го упреква в каквото и да било. На Алатристе му бе платено за положените усилия и аз бях най-вече негова отговорност. След това той остана известно време тъй, неподвижен и безмълвен. Накрая поетът го погледна с тревога.
— Да не ви хрумва да се предавате — прошепна той. — Това няма да помогне на никого, най-малко на ваша милост.
Алатристе продължи да мълчи. Трима-четирима вагабонти от укриващите се бяха спрели до тях и си бъбреха, като непрестанно повтаряха „ваша милост“, „уважаеми приятелю“ и си даваха „дума на благородник“, какъвто не беше нито един от тях. Имената с които се обръщаха един към друг не падаха по-долу: Еспантадиаблос42, Маниферро43. След известно време капитанът проговори пак:
— Преди малко — отбеляза той с тих глас — казахте, че Инквизицията е искала да убие с един куршум няколко заека… Какво още имахте предвид?
Дон Франсиско отговори със същия тон:
— Ваша милост. Вие сте били едва четвъртото зайче, но са успели само наполовина… Целият план е бил скроен, както изглежда, от двама ваши познайници: Луис де Алкесар и брат Емилио Боканегра.
— По дяволите!
Поетът замълча в напрегнато очакване, смятайки, че капитанът ще добави още нещо към ругатнята; но последният не отвори уста. Продължаваше да стои неподвижно, обърнат към уличката, а периферията на шапката криеше лицето му в мрак.
— Както се вижда — продължи дон Франсиско — не ви прощават онази история с Уелския принц и Бъкингам… А сега случаят им поднася всичко като на тепсия: отец Короадо, манастирът на фаворита, семейството на покръстените евреи и ваша милост — прелестен дар за едно религиозно представление с клада.
Прекъсна го единият от хубостниците, който, дръпвайки се назад, за да надигне меха с вино, се бутна в дон Франсиско. Негодникът се извърна, дрънчейки с железата по колана си и заяви доста грубо.
— Кълна се в името си, че ми пречите, друже!
Поетът го изгледа ехидно и мина малко назад, като рецитираше тихичко и подигравателно: