Същите тези светли очи сега бяха вперени в неговите, в комарджийницата на Хуан Викуня. И — както става рядко и все пак винаги, когато са замесени хора с благородни сърца, — изминалите години от онзи кървав ден не бяха накарали Алваро де ла Марка да забрави дълга си. Той дори бе станал още по-голям, когато бе узнал, че войникът, комуто дължеше живота си след Керкенас, когото другарите му наричаха с уважение капитан, без да е такъв, се беше сражавал и във Фландрия под знамената на баща му, стария граф дон Фернандо де ла Марка. Дълг, за който Диего Алатристе припомняше само в крайни случаи; както беше станало при неотдавнашното приключение с двамата англичани и сега, когато бе заложен на карта моят живот.
— Да се върнем на нашия Иниго — продължи Гуадалмедина. — Ако не свидетелства срещу теб, Алатристе, нещата спират дотам. Той обаче е задържан и както изглежда, разполагат със сериозни показания. Това го превръща в подсъдим на Инквизицията.
— Какво могат да му сторят?
— Могат да му сторят всичко. Девойката ще бъде изгорена, това е толкова сигурно, колкото и че Христос е Син Божи. Колкото до момчето, зависи. Може и да се отърве с няколко години затвор, с двеста тояги, с качулка на покаяник или Бог знае какво друго. Но риск от клада също има.
— А какво става с Оливарес? — запита дон Франсиско.
Гуадалмедина направи двусмислен жест. Бе взел отново лулата и дърпаше от нея, притворил леко очи заради дима.
— Получил е посланието и ще провери случая, макар че не трябва да очакваме много от него… Ако има да ни казва нещо, ще намери начин да го стори.
— По дяволите, това не е кой знае какво — отбеляза дон Франсиско мрачно.
Гуадалмедина погледна поета, като сбърчи леко вежди.
— Фаворитът на Негово величество има и други работи за вършене.
Той изрече последните думи малко сухо. Алваро де ла Марка се възхищаваше от таланта на сеньор де Кеведо и го ценеше като близък приятел на капитана, а и защото се радваха на добри общи познанства — бяха се засичали и в Неапол, с херцог де Осуна. Ала аристократът също беше поет в свободните си мигове и се докачаше, че сеньор де ла Торе де Хуан Абад не ценеше стиховете му. Още повече, когато, за да му се хареса, му бе посветил осемстишие, едно от най-добрите излезли изпод перото му; онова добре познато, започващо така:
Капитанът не им обръщаше внимание, зает да отваря донесения от аристократа пакет. Алваро де ла Марка смукна няколко пъти от лулата, без да сваля очи от него.
— Бъди много внимателен, Алатристе — рече накрая.
Последният не отговори; взираше се в донесеното от Гуадалмедина. Върху омачканото одеяло на нара имаше план и два ключа.
Прадо вреше и кипеше като водовъртеж. Беше часът на вечерната разходка. Каляските, идващи от портата на Гуадалахара и улица „Майор“, се бавеха между фонтаните и под тополите, докато залязващото слънце вече докосваше покривите на Мадрид. Между ъгъла с улица „Алкала“ и мястото, където свършваше улица „Сан Херонимо“, беше същинско гъмжило от покрити и открити карети, конници, спрели край каляските на дамите, бели пребрадки на дуени, престилки на прислужнички, оръженосци, продавачи с вода от извора Каньо Дорадо48 и алоха49, продавачки на плодове, гъсто мляко в гърнета, буркани със сладка и всевъзможни деликатеси.