Капитанът беше успял да се отърве най-сетне от момичето, запращайки го с един замах на пода. Точно навреме, за да избегне един удар с нож на Луис де Алкесар, който, ако не беше твърде разстроен от премеждието, щеше още там да сложи точка на опасната кариера на Алатристе. Алатристе посегна към шпагата си, избягвайки с тяло ударите, които другият сееше без ред; и като се извърна, стисна дръжката на шпагата с две ръце и успя да му се изплъзне с два удара. Търсеше вратата, за да офейка, ала попадна на момичето, което се връщаше в бойните редиците с крясък, който можеше да смрази кръвта на човек. Анхелика се хвърли отново в атака, без да се пази от шпагата, която Алатристе държеше безпомощно пред нея, и която в крайна сметка се наложи да вдигне, за да не я наниже като пиле на шиш. За миг момичето отново успя да се вкопчи със зъби и нокти в ръката му, докато той се мяташе от единия към другия край на стаята, без да може да се отърве от нея. Внимаваше единствено да отбягва ударите, които Алкесар, без ни най-малко да се главоболи за племенницата си, му нанасяше с цялата злоба, на която бе способен. Работата поемаше по пътя към вечността. Алатристе пак смогна да запрати момичето далеч от себе си, стовари една шпага на Алкесар, която принуди кралския секретар да отстъпи заднишком, сред грохот на легени, нощни гърнета и всякаква порцеланова посуда. Най-сетне капитанът успя да се добере до коридора — точно навреме, за да се сблъска гърди в гърди с трима-четирима въоръжени слуги, качващи се по стълбите. Работата вървеше зле — всъщност положението бе толкова тежко, че Алатристе извади пистолета и стреля веднъж. Нападателите, настъпващи нагоре, се затъркаляха назад по стълбите в объркан възел от крака, ръце, шпаги, малки щитове и тояги. Преди да успеят да се съвземат, той се върна назад, пусна резето на вратата и прекоси мълниеносно стаята в посока към прозореца, като избегна още два ожесточени удара на Алкесар. Тогава Анхелика се впи за трети път като пиявица в ръката му и го захапа със свирепост, невъобразима за дванайсетгодишно момиче. Накрая капитанът се добра до прозореца, отвори го с ритник, разсече с един удар нощната роба на Алкесар, който, покривайки се несръчно, залитна в посока на леглото, и докато прехвърляше единния си крак през железния парапет, раздруса ръка в пореден опит да накара Анхелика да пусне плячката си. Сините очи и ситните, ослепително бели зъби — които дон Луис де Гонгора, с извинение пред сеньор де Кеведо, щеше да опише като бисерен наниз, или дребни перли сред пурпурни рози — още святкаха с невиждана кръвожадност, преди Алатристе, на когото цялата история бе дошла до гуша, да я хване за къдриците, да я откъсне от себе си да я запрати като бясна и врещяща топка да се блъсне в чичо си, и двамата да се строполят на леглото, което се сгромоляса с трясък на земята.
Тогава капитанът скочи от прозореца, прекоси двора, излезе на улицата и не спря да бяга, докато не остави далеч зад гърба си този кошмар.
Той потъна в мрака, търсейки най-тъмните улички, по които да се върне в комарджийницата на Хуан Викуня. Вървя тъй от „Кава Алта“ до „Кава Баха“52 през „Посада де ла Виля“53, мина покрай спуснатите кепенци на аптекаря Фадрике, преди да пресече „Пуерта Серада“54, където в тия малки часове на нощта не се мяркаше жива душа.
Предпочиташе да не разсъждава, ала това беше неизбежно. Убеден бе, че е извършил глупост, която само влошаваше ситуацията. Дива ярост пулсираше във вените и слепоочията му, подобно на туптенето на кръвта. Той на драго сърце би ударил сам лицето си с юмрук, за да охлади гнева и отчаянието си. Все пак — каза си той, щом възвърна донякъде спокойствието си, — подтикът да стори нещо, да не стои със скръстени ръце, докато други решават вместо него, го бе тласнал да излезе от бърлогата като отчаян вълк на лов незнайно за какво. Това не бе присъщо за него. В живота, колкото и да продължеше той, бе много по-просто само да се пазиш от ударите в един сложен свят, в който човек залагаше главата си в играта и всеки разчиташе единствено на собствените си сили, не очакваше от никого нищо и не поемаше друга отговорност, освен тази да опази кожата си непокътната. Диего Алатристе-и-Тенорио, ветеран от легионите във Фландрия и неаполските кралски галери, беше прекарал дълги години, избягвайки всякакви чувства, от които не би могъл да се избави с помощта на шпагата. Ала ето сега едно момче, чието име доскоро не знаеше, се бе появило и обърнало всичко с главата надолу, карайки го да осъзнае, че бронята на всеки мъжкар, колкото и суров да е, може да се пропука.
52
Улици в центъра на Мадрид, имената им означават съответно „Горната изба“ и „Долната изба“. — Б.пр.