Като се замисли за пукнатини, Алатристе опипа лявата си ръка, която още го болеше от ухапванията на Анхелика, и не можа да сдържи една гримаса на възхита. Понякога трагедиите придобиват оттенък на грубовата комедия, рече си той. Тази малка руса котка, която смътно познаваше — аз самият никога преди не бях споменавал името й и капитанът бе в пълно неведение относно чувствата ми към нея, — беше обещаваща — едновременно дива и породиста. Да му се не види — във всеки случай, беше достойна племенница на чичо си.
Най-после, припомняйки си уплашените очи на Луис де Алкесар, дъха му в дланта си, докато запушваше устата му, киселия мирис на пот и страх, Алатристе сви рамене. В края на краищата надделяваше стоицизмът му на войник. В крайна сметка, заключи той, никога нищо не се знае. Невинаги е възможно да отгатнем последиците от нашите постъпки. Най-малкото, след току-що преживяното неочаквано нощно премеждие, Луис де Алкесар вече не се смяташе за неуязвим. Гърлото му беше тъй подвластно на камата, както и гърлото на всеки друг. Погледнато обективно, случилото се можеше да е както за добро, така и за лошо, зависи от картата, която щеше да дойде.
Потънал в тези толкова противоречиви размисли, Алатристе се озова най-сетне на малкия площад „Граф де Барахас“, на хвърлей от Пласа Майор. И докато се канеше да завие зад ъгъла, видя светлина и хора. Не беше време за разходки, тъй че Алатристе се притаи в един вход.
Навярно ставаше дума за клиенти на Хуан Викуня, които си тръгваха след дълго надлъгване с колодата, нощни птици, търсещи свади или пък защитници на закона. Ала които и да бяха, моментът не беше сгоден за нечакани срещи и безсмислени разговори.
На светлината на фенера, който непознатите бяха поставили на земята, капитанът видя, че разлепват съобщение до арката на „Кучилерос“55 и после се отдалечиха надолу по улицата. Бяха петима, въоръжени, носеха листове, навити на рула и ведро, пълно с лепило. Алатристе щеше да продължи пътя си, без да им обърне особено внимание, ако не бе различил на светлината на фенера, че единият от тях носеше черния бастун на сановник на Инквизицията. Тъй че щом се изгубиха от погледа му, той отиде до съобщението с намерение да го прочете, ала беше тъмно. И понеже лепилото не беше още засъхнало, той смъкна съобщението от стената, сви го на четири и заизкачва стълбите под арката. После тръгна под колонадата на площада, отвори тайната врата на Хуан Викуня, извади прахан и кремък и запали фитила на една свещ в коридора. Стори всичко това, налагайки си да бъде търпелив, като човек, бавещ се да счупи печатите на писмо, от което очакваше лоши новини. Действително новините бяха лоши. Съобщението съдържаше известие на Светата Инквизиция:
Нека знае всеки гражданин и гост на Града, в който пребивава Дворът на Негово величество, че Свещеният трибунал на Инквизицията устройва публично изгаряне на клада на Пласа Майор идущата неделя, ден четвърти…
Въпреки нелекия начин, по който изкарваше прехраната си, капитан Алатристе не беше склонен да споменава името Господне напразно. Ала този път от устата му се изтръгна грубо войнишко проклятие, от което пламъкът на свещта потрепери. От деня четвърти ги делеше една седмица и нямаше ни едно проклето нещо, което би могъл да стори дотогава, освен да чака, преследван от всякакви демони. Без да изключваме и още една възможност — след нощното посещение при кралския секретар, на следващия ден да разлепят друго съобщение, този път от корехидора, разгласяващо, че самият Алатристе е обявен за издирване. Смачка листа и остана неподвижен, подпрян на стената, и дълго се взира в пустотата. Беше изстрелял всичките си куршуми, освен един. Сега единствената му надежда беше дон Франсиско де Кеведо.
Нека ваши милости ми простят, че отново ги занимавам с моята персона и с моята самотна килия в тайните тъмници на Толедо, където почти бях изгубил представа за времето, за деня и нощта. След още няколко разпита, съпроводени от съответните побоища, които ми нанасяше червенокосият — разправят, че и Юда бил риж и дано моят палач да свършеше дните си като него — без да съумеят да изтръгнат никакви ценни сведения от мен, те почти ме оставиха на мира. Обвинението на Елвира де ла Крус и амулетът на Анхелика изглежда бяха достатъчни за целите им. Последният наистина мъчителен разпит се сведе до упорити повторения на въпроси, които започваха с фрази от рода на „не е ли по-вярно“, „кажи истината“, „признай, че“. Мъчителите ми настояваха да получат сведения за предполагаеми съучастници, и шареха с волската жила гърбината ми при всяко мълчание — а именно в това се състояха и всичките ми отговори. Ще допълня единствено, че останах твърд и не произнесох ничие име. А слабостта и изтощението ми бяха такива, че онези припадъци, които бяха започнал да разигравам в началото и които дадоха тъй добър резултат, продължиха да се случват сега по естествен път и това ми спестяваше част от голготата. Предполагам, че ако моите палачи не стигнаха по-далеч, то беше от страх, че ще провалят блестящата роля, която ми бяха отредили за празненството на Пласа Майор. Аз не бях в състояние да осмисля всичко обстойно, понеже съзнанието ми бе помътено, мисленето ми бе така притъпено, че дори не се разпознавах в този Иниго, който понасяше боя с бич или се събуждаше със сепване в мрака на влажната килия, чувайки сноването на плъха по пода. Единствената ми истинска тревога беше да не ме оставят да гния там, докато навърша четиринадесет години и тогава да ме запознаят отблизо с дървеното съоръжение с въжета, което продължаваше да стои в залата за разпити, все едно ми нашепваше, че рано или късно ще му принадлежа.