Выбрать главу

X. Неуредената сметка

Кладите горяха през цялата нощ. Народът остана до много късно край кладата при Пуерта де Алкала, дори когато от наказаните вече бяха останали само кости сред овъглена плът и пепел. От сиянието на огньовете се издигаха колони от дим с червеникавосив цвят, дим, който на моменти някой полъх на вятъра завихряше и докарваше до тълпата — наситен, парлив мирис на дърво и изгоряла плът.

Цял Мадрид прекарваше нощта там: от благопристойните съпружески двойки, важните благородници и уважаваните хора до най-последните отрепки. Лудите глави, вилнеещи около огньовете, вдигаха врява докато полицейските агенти стояха, оградили с кордон мястото. Не липсваха продавачи, нито просяци, които припечелваха, както могат. Всички бяха убедени — или поне привидно се държаха тъй — че представлението, на което бяха присъствали, е свято дело, а също и назидателно. Онази нещастна Испания, винаги готова да забрави лошото управление, загубата на отвъдокеанския флот или някой разгром в Европа, отдавайки се на веселието на едно тържество, било то около празнична литургия или празнична клада, за пореден път се показваше вярна на себе си.

— Отблъскващо е — каза дон Франсиско де Кеведо.

Големият сатирик, както съм споменавал на ваши милости, беше страстен католик, в духа на своя век и своята родина; но пламенната му вяра се уравновесяваше от голямата му култура и чистото му човеколюбие. В онази нощ той стоеше неподвижен, свъсен и гледаше огъня. Умората от пътуването, докарало до изнемога дори конете, бе оставила отпечатъка си във вида и в гласа му — гласът му дори бе толкова натежал от умора, че тя сякаш се бе трупала с векове.

— Горката Испания! — додаде ниско той.

Една от кладите рухна, разпръсвайки облаци от овъглена плът и огря неподвижната фигура на капитан Алатристе, застанал до поета. Народът заръкопляска възторжено. Червеникавото зарево освети в далечината стените на августинския манастир и каменния стълб до тях, бележещ пресичането на пътищата за Викалваро и Алкала. Там, леко встрани, бяха застанали двамата приятели. Стояха там от самото начало и разговаряха тихо. Замълчаха само когато палачът затегна с три навивки въжето около шията на Елвира де ла Крус и съчките и дървата запукаха под трупа на горката послушница. От всички осъдени единственият изгорен жив беше свещеникът, който издържа геройски почти до края, отказвайки се от помирение с придружаващия го монах и приемайки първото лумване на огъня със спокойна осанка. Жалко, че накрая, когато пламъците лумнаха до коленете му — милостивите палачи го горяха бавно, за да му дадат време да се покае, — краката му се подвиха, и мъките му свършиха сред сърцераздирателни викове. Но, с изключение на свети Лаврентий61, доколкото поне на мен ми е известно, никой не се е държал безупречно на скарата.

Дон Франсиско и капитан Алатристе бяха разговаряли надълго и нашироко за мен, а по същото време аз вече от часове спях, изтощен и най-сетне свободен, в нашата къща на улица „Аркабуз“, под майчинските грижи на Каридад ла Лебрихана. Спях толкова дълбоко, колкото ми бе необходимо — случаят го налагаше, — за да сведа преживяванията си от последните дни до границите на обикновен кошмар. И докато горяха кладите, поетът беше разказал на капитана подробностите от светкавичното си и опасно пътуване до Арагон.

Следата, предоставена от кралския фаворит, се беше оказала самородно злато. Онези четири думи, написани от Гаспар де Гусман на Прадо — Алкесар. Уеска. Зелена книга — съдържаха достатъчно информация, за да спасят живота ми, като сложат прът в нозете на кралския секретар. Алкесар бе не само фамилията на нашия неприятел, но също и името на арагонското градче, където беше роден и накъдето препуснал дон Франсиско де Кеведо, пришпорвайки до смърт пощенските коне по кралския път — един се строполил на място в Мединасели — в отчаяния си опит да спечели надпреварата с времето. Колкото до зелената книга, тя всъщност беше църковният регистър — съдържаше архивите и записки за родословните връзки, които бяха на разположение на частни лица и енориаши и служеха за доказване на произхода. Щом дон Франсиско пристигнал в Алкесар, си наумил, възползвайки се от прочутото си име и от парите, дадени от граф де Гуадалмедина, да се порови в местните архиви. И там, за своя изненада, облекчение и отрада, открил потвърждение на това, което граф де Оливарес вече знаеше благодарение на шпионите си: самият Луис де Алкесар не беше с чиста кръв. В семейното му родословие съществуваше — което се отнася и до половин Испания между другото, — един еврейски клон, който според регистрите бе приел християнството през хиляда петстотин тридесет и четвърта година. Тези прадеди от юдейски произход опровергаваха чистокръвния произход на кралския секретар. Ала в една епоха, когато чистата кръв вървеше по еди-колко си за праотец, всичко беше уместно забравено при извършване на проучванията и на необходимите процедури, та да може Луис де Алкесар да се добере до длъжността на висш чиновник в Двора. А както се перчеше и с честта да бъде кавалер на ордена на Калатрава, при положение, че в последния се допускаха само хора с доказано християнско потекло, чиито предшественици не са се унижавали да цапат ръцете си с труд, ставаха очевидни скандалното фалшифициране на документи и цялата шарлатания. Разгласяването на тази новина — обикновен сонет на Кеведо щеше да е достатъчен, — подкрепена от зелената книга, която поетът беше откупил от енорийския свещеник на Алкесар срещу солидно количество сребърни ескудос, можеше да опозори кралския секретар и да го принуди да се прости с принадлежността си към ордена на Калатрава, с длъжността си в Двора и с голяма част от привилегиите си на идалго и придворен. Разбира се, Инквизицията и отец Емилио Боканегра, както и самият Оливарес, бяха в течение на всичко това. Но в един продажен свят, изграден от лицемерие и мними ценности, могъщите, лешоядите, завистниците, подлеците и мръсниците обикновено се прикриваха едни други. Да, и те са творение Божие, и те от край време се подкрепяха и си живееха чудесно в клетата наша Испания.

вернуться

61

Според легендата св. Лаврентий загинал мъченически, положен върху легло от жарава. — Б.‍р.