X. Неуредената сметка
Кладите горяха през цялата нощ. Народът остана до много късно край кладата при Пуерта де Алкала, дори когато от наказаните вече бяха останали само кости сред овъглена плът и пепел. От сиянието на огньовете се издигаха колони от дим с червеникавосив цвят, дим, който на моменти някой полъх на вятъра завихряше и докарваше до тълпата — наситен, парлив мирис на дърво и изгоряла плът.
Цял Мадрид прекарваше нощта там: от благопристойните съпружески двойки, важните благородници и уважаваните хора до най-последните отрепки. Лудите глави, вилнеещи около огньовете, вдигаха врява докато полицейските агенти стояха, оградили с кордон мястото. Не липсваха продавачи, нито просяци, които припечелваха, както могат. Всички бяха убедени — или поне привидно се държаха тъй — че представлението, на което бяха присъствали, е свято дело, а също и назидателно. Онази нещастна Испания, винаги готова да забрави лошото управление, загубата на отвъдокеанския флот или някой разгром в Европа, отдавайки се на веселието на едно тържество, било то около празнична литургия или празнична клада, за пореден път се показваше вярна на себе си.
— Отблъскващо е — каза дон Франсиско де Кеведо.
Големият сатирик, както съм споменавал на ваши милости, беше страстен католик, в духа на своя век и своята родина; но пламенната му вяра се уравновесяваше от голямата му култура и чистото му човеколюбие. В онази нощ той стоеше неподвижен, свъсен и гледаше огъня. Умората от пътуването, докарало до изнемога дори конете, бе оставила отпечатъка си във вида и в гласа му — гласът му дори бе толкова натежал от умора, че тя сякаш се бе трупала с векове.
— Горката Испания! — додаде ниско той.
Една от кладите рухна, разпръсвайки облаци от овъглена плът и огря неподвижната фигура на капитан Алатристе, застанал до поета. Народът заръкопляска възторжено. Червеникавото зарево освети в далечината стените на августинския манастир и каменния стълб до тях, бележещ пресичането на пътищата за Викалваро и Алкала. Там, леко встрани, бяха застанали двамата приятели. Стояха там от самото начало и разговаряха тихо. Замълчаха само когато палачът затегна с три навивки въжето около шията на Елвира де ла Крус и съчките и дървата запукаха под трупа на горката послушница. От всички осъдени единственият изгорен жив беше свещеникът, който издържа геройски почти до края, отказвайки се от помирение с придружаващия го монах и приемайки първото лумване на огъня със спокойна осанка. Жалко, че накрая, когато пламъците лумнаха до коленете му — милостивите палачи го горяха бавно, за да му дадат време да се покае, — краката му се подвиха, и мъките му свършиха сред сърцераздирателни викове. Но, с изключение на свети Лаврентий61, доколкото поне на мен ми е известно, никой не се е държал безупречно на скарата.
Дон Франсиско и капитан Алатристе бяха разговаряли надълго и нашироко за мен, а по същото време аз вече от часове спях, изтощен и най-сетне свободен, в нашата къща на улица „Аркабуз“, под майчинските грижи на Каридад ла Лебрихана. Спях толкова дълбоко, колкото ми бе необходимо — случаят го налагаше, — за да сведа преживяванията си от последните дни до границите на обикновен кошмар. И докато горяха кладите, поетът беше разказал на капитана подробностите от светкавичното си и опасно пътуване до Арагон.
Следата, предоставена от кралския фаворит, се беше оказала самородно злато. Онези четири думи, написани от Гаспар де Гусман на Прадо — Алкесар. Уеска. Зелена книга — съдържаха достатъчно информация, за да спасят живота ми, като сложат прът в нозете на кралския секретар. Алкесар бе не само фамилията на нашия неприятел, но също и името на арагонското градче, където беше роден и накъдето препуснал дон Франсиско де Кеведо, пришпорвайки до смърт пощенските коне по кралския път — един се строполил на място в Мединасели — в отчаяния си опит да спечели надпреварата с времето. Колкото до зелената книга, тя всъщност беше църковният регистър — съдържаше архивите и записки за родословните връзки, които бяха на разположение на частни лица и енориаши и служеха за доказване на произхода. Щом дон Франсиско пристигнал в Алкесар, си наумил, възползвайки се от прочутото си име и от парите, дадени от граф де Гуадалмедина, да се порови в местните архиви. И там, за своя изненада, облекчение и отрада, открил потвърждение на това, което граф де Оливарес вече знаеше благодарение на шпионите си: самият Луис де Алкесар не беше с чиста кръв. В семейното му родословие съществуваше — което се отнася и до половин Испания между другото, — един еврейски клон, който според регистрите бе приел християнството през хиляда петстотин тридесет и четвърта година. Тези прадеди от юдейски произход опровергаваха чистокръвния произход на кралския секретар. Ала в една епоха, когато чистата кръв вървеше по еди-колко си за праотец, всичко беше уместно забравено при извършване на проучванията и на необходимите процедури, та да може Луис де Алкесар да се добере до длъжността на висш чиновник в Двора. А както се перчеше и с честта да бъде кавалер на ордена на Калатрава, при положение, че в последния се допускаха само хора с доказано християнско потекло, чиито предшественици не са се унижавали да цапат ръцете си с труд, ставаха очевидни скандалното фалшифициране на документи и цялата шарлатания. Разгласяването на тази новина — обикновен сонет на Кеведо щеше да е достатъчен, — подкрепена от зелената книга, която поетът беше откупил от енорийския свещеник на Алкесар срещу солидно количество сребърни ескудос, можеше да опозори кралския секретар и да го принуди да се прости с принадлежността си към ордена на Калатрава, с длъжността си в Двора и с голяма част от привилегиите си на идалго и придворен. Разбира се, Инквизицията и отец Емилио Боканегра, както и самият Оливарес, бяха в течение на всичко това. Но в един продажен свят, изграден от лицемерие и мними ценности, могъщите, лешоядите, завистниците, подлеците и мръсниците обикновено се прикриваха едни други. Да, и те са творение Божие, и те от край време се подкрепяха и си живееха чудесно в клетата наша Испания.
61
Според легендата св. Лаврентий загинал мъченически, положен върху легло от жарава. — Б.р.