Оглеждаше се и се чудеше дали някой друг освен членовете на правителството е чувал нещо за Карл Маркс. Улични търговци, магазини, ресторанти, клубове и барове, хотели, деца тичаха по улицата и продаваха сувенири и незаконни копия от „Тихият американец“ на Греъм Грийн — това беше град Хо Ши Мин.
— Пощенска картичка… ти купи… много хубава… погледни.
— Мистър, мистър, ти американец?
— Оригинална запалка „Зипо“. От война. Работи.
— Америка номер едно. Спайдърмен. Майкъл Джордан.
— Аз гладен, ти купува.
Почти толкова настойчиви като децата бяха и мъжете с обикновени и велорикши. Онези, които нямаха пътници, намаляваха, когато минаваха край Куин и Нейт, и викаха:
— Ало, обиколка града. Ще заведа. Само два долара. Евтино.
— Зная бар хубаво. Бързо закара там. Много евтино.
— Горещо пеша, мистър. Аз вози.
— Момичета търси? Зная място. Хайде, хайде.
Куин беше идвал много пъти в Азия: Банкок, Сингапур, Хонконг, Токио, Сеул, но тук нещата изглеждаха малко по-грубички. Имаше повече енергия, повече острота. Усещането беше като за място, едновременно древно и откриващо себе си в момента. Вековни храмове врата до врата с ресторанти с маси на улицата, открити само преди дни. Река Сайгон, която си беше изровила път през земята много преди появата на първия човек, сега беше пълна с начинаещи предприемачи, които предлагаха разходки с лодка. И деца. Навсякъде деца. Щастливи, игриви, гладни, развълнувани, любопитни деца. Можеше само да се догажда какво си мисли Нейт.
Купиха си газирана вода от жена, която беше разположила малка хабачи6 на един ъгъл до очукан фризер със сладолед. Готвеше нещо, което приличаше на свинско или пилешко. Куин отказа предложението да опита, отвори кутийката и я изпи до половината. Следобедната жега и влажността го изцеждаха още откакто бяха излезли от хотела. Онова, което всъщност искаше, беше обикновена вода, но и содата щеше да свърши работа.
Още двадесет минути разглеждане бяха достатъчни.
— Гладен ли си? — попита Куин.
— Много — призна Нейт.
Хабачи имаше навсякъде, но Куин още не беше толкова отчаян, че да опита храната, която предлагаха. Освен това нито една не предлагаше сянка.
Започнаха да търсят „истински“ ресторант. Нейт забеляза едно заведение в малка уличка встрани от лудостта на главния булевард. На табелата пишеше „Май 99“. Ароматът от вратата беше достатъчен, за да ги примами да влязат.
Вътре имаше няколко млади жени, облечени в традиционни виетнамски дрехи — спускащи се върху бели панталони цветни туники. Една от жените, малко по-възрастна от останалите, с кок на тила, стоеше до входа. Поклони им се и каза:
— Добре дошли. Говорите ли английски?
— Да — отвърна Куин.
— Ще ядете ли?
— Да.
— Заповядайте.
Заведе ги на една маса до бара, издърпа един стол и с жест покани Куин да седне. После мина от другата страна и направи същото за Нейт.
Таванът беше от бамбук, а стените бяха покрити с рогозки. Навсякъде бяха окачени снимки на красиви плажове.
Една от младите келнерки, с тъмнозелена туника, дойде, каза нещо на виетнамски и после разигра пантомима с въображаема чаша в ръка и отливане от нея. Куин я разбра и каза:
— Бира. — И посочи неоновата реклама над бара. — Бира „Тайгър“.
Тя кимна.
— И за мен — каза Нейт и посочи рекламата, а после себе си.
Келнерката се усмихна и тръгна към бара.
— Мога ли да задам въпрос? — попита Нейт, когато останаха сами.
— Ако се налага.
— Това често ли ти се случва?
— Кое?
— Знаеш кое. Да се опитат да те убият в собствената ти къща и почти да успеят. Да прелетиш хиляди мили само за да се скриеш.
— Само няколко пъти годишно — отговори Куин с безизразно лице.
— Сериозно?!
Куин се усмихна, след това пъхна ръка в джоба си и извади сребърната гривна. Беше се събудил в самолета за Банкок с ясната идея, че Нейт е бил прав. Че гривната е част от цялата тази каша.
— Донесъл си я чак тук? — попита Нейт.
Куин пренебрегна въпроса. Гледаше квадратната плочка с фината черта по ръба. Определено приличаше на допълнителен слой или дори капаче. Огледа съседните квадратчета. По никое от тях не се виждаше подобно нещо.
Потърси на масата нещо, което да използва, за да го отвори. Онова, от което имаше нужда, беше джобно ножче или още по-добре пиличка за нокти. На масата обаче имаше само клечки за ядене и вилици. Зъбите на вилиците бяха дебели и нямаше да свършат работа. Клечките бяха по-обещаващи. Бяха от здрава пластмаса и завършваха с остър връх.