Една от келнерките се приближи към масата и той пусна гривната в скута си и небрежно сложи ръка върху нея.
Келнерката — беше друга, не тази, която беше взела поръчката им — беше облечена в красива златистосиня туника и крепеше на лявата си ръка поднос с две високи чаши кехлибарена бира. Миловидно лице и дълга черна коса. Докато се приближаваше, вдигна дясната си ръка и прибра кичур коса зад ухото си. Сложи бирите на масата, усмихна се и попита:
— Какво ще поръчате за обяд?
— Говорите английски? — обади се Нейт.
— О, да — каза тя. — За жалост колежката ми не знае английски, така че се сменихме.
— Няма проблеми — каза Куин.
— Ще поръчате ли нещо?
— Още не сме видели менюто — каза Нейт.
— О, съжалявам. Един момент.
Донесе им две менюта. Куин се изненада, като видя описанието на блюдата на английски. Наименованията на ястията обаче бяха на виетнамски.
— Дрехите ви са много красиви — каза Нейт.
Куин изстена наум, но се опита да не позволи на раздразнението да се изпише на либето му.
Сервитьорката погледна туниката си.
— Това е ао дай. Традиционна премяна.
— Много е красива.
— Благодаря.
Нейт все пак успя да откъсне поглед от момичето и го заби в менюто. Куин си поръча нещо, наречено бун тит нуонг7, надяваше се да му хареса. Нейт си избра ком чиен тат кам8.
— Аз съм Ан — каза тя. — Повикайте ме, ако имате нужда от нещо.
— Благодаря — каза Нейт, впил очи в нея, докато тя се отдалечаваше.
— Стига вече — изсумтя Куин.
— Какво толкова е станало?
— Може би в друг ден в някой друг живот.
— Какво?
— В момента трябва да се съсредоточиш върху това да останеш жив. — Куин хвърли поглед към бара, където Ан вече говореше с друга келнерка. — Малката ти нова приятелка ей там само те разсейва.
— А разсейването те убива — изрецитира Нейт. — Така както го представяш, дори само дишането ще те убие.
— Понякога и това се случва — попари го Куин.
Нейт се начумери.
— Просто бях учтив.
— Точно така се започва. — Куин отново насочи вниманието си към гривната. — Кажи ми, когато тръгне насам.
Беше прав — това беше нещо като капаче. Зачегърта с клечката по ръба и видя, че ще може да го отвори.
— Какво правиш? — попита Нейт и се наведе през масата.
— Гледай ресторанта, не мен — озъби се Куин.
Сложи гривната на масата, затисна квадратчето, та да е неподвижно, и вдигна капачето с клечката. То падна на масата.
Както подозираше, квадратчето беше кутийка. Вътре имаше нещо, което приличаше на парче стъкло, положено във вещество, приличащо на гума. Първото му предположение беше, че гумата е, за да предпазва стъклото, само че, изглежда, не беше изпълнила задачата си. Стъклото беше пукнато. Странното обаче беше, че гумата изглеждаше неповредена. „Горещината от огъня“, помисли Куин. Това трябваше да е причината за пукнатината.
Наведе се, за да разгледа всичко по-хубаво, и бързо разбра, че не става дума само за едно стъкло, а за две тънки пластинки. Нещо като сандвич от стъкло.
„Или предметно стъкло за микроскоп“, каза си.
Вгледа се внимателно, търсеше следи от намазка, някакво петно между двете пластинки. Но заради пропукания горен слой беше невъзможно да определи.
Сложи металното капаче на мястото му и си пое дъх. Нямаше представа какво има на предметното стъкло, но инстинктът му подсказваше, че е много важно.
— Какво е това? — попита Нейт.
— Не знам.
„Наистина, какво е това, по дяволите?“
Беше мислил да се покрият, така че никой да не може да ги намери. Просто да се крият, докато цялата история не отшуми.
Пак погледна гривната.
„Май няма да отшуми.“
Сметката беше изненадващо малка — 150 донга или по около пет долара на човек за храната и бирата. Куин остави двойно повече и стана. Нейт го последва. Ан се разбърза да им отвори вратата.
— За дълго ли сте тук? — попита.
— Не съм сигурен — отговори Нейт и хвърли поглед към Куин.