Преди да си тръгнат, Куин хвърли последен поглед на помещението. Бяха свършили работата си добре и изненадващо бързо. Според часовника му бяха минали само осемнадесет минути. Но не тяхната работа остана запечатана в главата му, когато се качиха в буса. Там бяха Борко и проклетата му отвертка.
Кармата беше нещо, за което Куин беше почти сигурен, че съществува. Обаче според него не беше съвършена. Някои хора се измъкваха, макар че бяха вършили доста кофти неща. Ако някога кармата на Борко го застигнеше, щеше да стане много страшно. И за миг Куин се почувства готов той лично да му въздаде заслуженото възмездие.
— Някога случвало ли ти се е нещо подобно? — попита Глейз, когато потеглиха.
— Това ни е работата — отговори Куин.
— Всички ли са такива?
— Виждал съм и по-гадни — излъга Куин.
Поръча си още една бира. Наближаваше полунощ и сайгонската вечер най-сетне беше станала приятна. Все още беше топло, но влажността спадна до поносимо равнище. В ресторанта на покрива имаше двадесетина души. Но на бара бяха само Куин и барманът.
Куин отпи голяма глътка от бутилката и я остави на плота. Бяха минали шест години от произшествието в Торонто, но и досега не беше попадал на толкова жестокост.
Борко.
„Мамка му!“
Допи бирата и се обърна към бармана.
— Още една.
16.
На следващата сутрин имаше друго съобщение от Дюк:
Зейвиър,
Почваме. Трябваш ми в Берлин, считано от неделя. Регистриран си като Доналд Браг в хотел „Доринт“ на Жендарменмаркт11. Информация за свързване и последни данни след пристигането ти. Съобщи какво да направя по подготовката на екипа ти.
Куин му изпрати потвърждение.
— Определено заминаваме днес — каза Куин.
Седяха в трапезарията на Орландо и ядяха пхо — виетнамска супа, сготвена от Трин. Куин вече беше разказал за срещата си с Пайпър — пропусна само частта за проследяването на Нейт от Лио Тъкър. Орландо знаеше за присъствието на Пайпър и неговия екип в град Хо Ши Мин, но се зарадва да научи, че те не знаят за нея.
Куин насочи вниманието си към задачата в Берлин.
— Можа ли да ми намериш човек?
— Да, но няма да възразяваш — отговори Орландо, впила поглед в очите му. — Така е най-разумно.
— А, не — отговори той, сещаше се накъде бие.
— Аз съм най-логичният избор. Ще има доста да се наблюдава. Това означава тонове данни, които трябва да се обработят и анализират. Аз това правя. Аз съм най-добрата и ти го знаеш. — За момент замълча. — Куин, нямаш избор. Имаш нужда от мен и ще дойда.
— Можем да се справим и без теб. — Той поклати глава. — Има и други, които могат да се справят.
Тя се изправи и вдигна празната си чиния.
— Вече си купих билет. Утре заминавам.
Нейт се бе втренчил в чинията си пхо, сякаш тя се бе превърнала в най-важното нещо на света.
— Проклятие! — избухна Куин, стана и последва Орландо в кухнята. — Казах, че не те искам.
— Синът ми ще е добре.
— Нищо не съм казвал за него.
Тя остави празната чиния в мивката и се обърна към него.
— Но се тревожиш за това.
Куин си пое дълбоко дъх. Поне отчасти беше права. Но го безпокоеше нещо повече от сина й.
Орландо тръгна към дневната и Куин отново я последва.
Тя седна и каза:
— Помниш ли онзи индийски ресторант на Ораниенбург Щрасе?
— Кой?
— Малко на север от Мите12.
Куин затвори очи за миг, мозъкът му набираше обороти.
— „Амит“? „Амид“? Нещо подобно.
— „Амирит“ — поправи го тя. — Ще се срещнем там в събота в девет вечерта.
— Орландо…
— Куин, спри. Просто ми кажи, че ще се видим там.
Той не се постара да скрие раздразнението си.
— Не ми харесва това.
— Няма защо да ти харесва — отговори тя. — Днес ще поработя върху организирането на екипировката. Някакви специални желания?
Куин пое дълбоко дъх и за момент се замисли.
— Комплект за наблюдение. Оръжия. Ще имаме нужда и от видеокамери с дисплей.
— Колко?
— Не знам. Поне петнадесет, за да сме сигурни.
Тя се обърна към Нейт.
— Какъв използваш?
Нейт вдигна очи чак след няколко секунди, стреснат от тишината.
— Какво? На мен ли говориш?