— Хайде да играем на филми — каза Куин.
— Какво?!
— Какво направи героят на Джон Войт от „Досието ОДЕСА“13 в печатницата?
— Ъъъ… — Нейт премигна. — Взе пистолета.
— Точно така. И в какво сбърка, когато влезе в къщата?
— Лесен въпрос. Не затвори вратата. Но успя да се измъкне.
— Вярно. Но ако изпаднеш в същото положение?
— Ще затворя вратата. Ще го правя всеки път.
— Добре — каза Куин. — Значи няма за какво да се тревожиш.
В Европа, за разлика от Виетнам, където и през януари беше като лято, зимата бе в пълна сила. При пристигането им в Берлин температурата се колебаеше около нулата и у Куин веднага се събудиха спомените за Колорадо.
По международните стандарти Тегел не беше голямо летище, но въпреки това беше на светлинни години от международното летище на град Хо Ши Мин Тан Сон Нат. Притежаваше удобствата, които очакваха повечето пътници по международните линии: ресторанти, барове, книжарници, магазини за сувенири, информационни гишета. Терминалът на Тан Сон Нат не беше нещо повече от разпределителен склад, който насочваше хората от улицата към самолетите и от тях към улицата.
Куин слезе от самолета и спря, за да нагоди съзнанието си. Беше в Германия, страна, която познаваше. Германците говореха език, който знаеше почти толкова добре, колкото майчиния си. Беше едва ли не като завръщане у дома. Но само при условие ако ти харесва да живееш на място, където трябва винаги да си нащрек. Десетки организации имаха оперативни бюра в Берлин, така че човек никога не можеше да знае кой е в града. Беше смятал, че Виетнам ще е най-безопасното място на света за двамата с Нейт, представа, която беше разрушена от Тъкър и Пайпър, но знаеше, че Германия вероятно е най-опасното.
С повишена бдителност поведе чирака си през терминала. Беше идвал в Берлин повече пъти, отколкото можеше да изброи, и при много от тези идвания бе използвал летище „Тегел“. Така че когато излязоха в облачната студена вечер, знаеше, че трябва веднага да завие наляво и да върви до края на сградата. Там намериха редица чакащи бежови таксита. Като повечето германски таксита, и тези бяха мерцедеси.
— Гутен таг — поздрави ги шофьорът, когато се качиха.
Куин кимна и каза:
— Гутен таг.
Таксито ги откара до хотел „Четирите сезона“ на Шарлотенщрасе, разположен под ъгъл спрямо Жендарменмаркт и успоредно на странична улица, която го отделяше от хотел „Доринт“. Това беше хотелът, където Дюк беше запазил стая за Куин, но не го очакваха по-рано от неделя. Той нарочно беше пристигнал по-рано, в петък, за да може да добие представа какво се случва без намесата на Дюк. Докато се регистрираха и се настаниха, стана осем.
Апартаментът разполагаше с две спални. Куин си избра лявата и остави чантата си на леглото. После влезе в банята и си взе горещ душ.
Когато свърши и се върна в хола, чирака му го нямаше.
— Нейт? — повика го той.
Никакъв отговор.
Отиде до другата спалня. Вратата беше отворена. Погледна и видя Нейт проснат на леглото напълно облечен. Дишането му беше бавно, дълбоко и ритмично. Куин затвори вратата. Беше достатъчно късно. Или почти. Нямаше смисъл да го буди.
Поръча си вечеря в апартамента, извади компютъра и го сложи на бюрото. Както се надяваше, имаше съобщение от Орландо, изпратено преди няколко часа.
Потвърждавам полета. Ще се видим на вечеря.
Добри новини. Чух от някои източници, че повече не си мишена. Вероятно е безопасно да се появиш отново, но трябва да внимаваш. Може би не всички са чули новината.
Сега за Борко. Изчезнал е. Никой от хората, с които се свързах, не е имал контакт с организацията му от месец и половина. Това ме кара да мисля, че е замесен. Има и още, но ще ти го разкажа, когато пристигна.
Предметното стъкло. Моят приятел казва, че е пълна каша. Може да отнеме дни или седмици. Прилича на проба от тъкан. Казва, че шансът за замърсяване е почти нулев.
В Офиса нещата все още са пълна бъркотия.
Пристигам в Берлин привечер. Ще се видим в девет. Надявам се, че си ми запазил стая. Няма да спя на твоя под.
Ако някой щеше да спи на пода, щеше да е Нейт. Но те щяха да имат достатъчно място, щом Куин се преместеше в „Доринт“. Апартаментът в „Четирите сезона“ беше най-подходящото място, където Орландо да разположи принадлежностите си.