— Майтапиш ли се? Единственото, което отчасти върви, е вашата с Дюк. Нямам хора. Не мога да започна дори най-проста полева операция. Няма нужда да очистят някого от нас във Вашингтон, защото вече са ни изхвърлили от бизнеса. Поне временно.
— Само служители — каза Куин повече на себе си, отколкото на Питър.
— Вероятно си бил вкаран в кюпа по погрешка. Обади ми се, когато пристигнеш.
В събота Куин запозна Нейт с Берлин. Градът разполагаше с отличен обществен транспорт, като диамантите в короната бяха подземната и надземната железници — У-бан и Ес-бан. Разбира се, и двете железници от време на време си разменяха местата, като подземната излизаше на повърхността, а надземната се спускаше под земята. Очевидно дори германските инженери и архитекти невинаги бяха съвършени.
С часове се возиха на влакчетата, от време на време слизаха, за да видят различни някогашни любими места на Куин. Обаче никога не влизаха, защото Куин се страхуваше да не бъде разпознат. Но му беше приятно да види, че повече от предишните му „безопасни места“ все още са наред. Насмалко да пропусне да провери и „Дер Голдене Круг“14, но накрая спряха и там, макар да го огледаха само от другата страна на улицата. За миг Куин бе обзет от изкушение да влязат за по халба, но го преодоля и поведе Нейт към спирката на метрото.
Изкушението е едно, а глупостта — нещо съвсем друго.
— Шегуваш се — каза Нейт.
— Казах ти да се облечеш топло — отговори Куин.
— Облякъл съм се.
Стояха в тъмния вход на една стара административна сграда на петдесетина метра встрани и срещу „Амирит“, където Куин трябваше да се срещне с Орландо. Прогнозата за времето беше, че температурите ще паднат до минус пет. Нейт носеше дебел пуловер, яке марка „Лондон Фог“ и черна плетена шапка с помпон. Държеше димяща чаша кафе, другата му ръка беше пъхната в джоба на якето.
— Няма да се бавим повече от час и половина — каза Куин. — Ако видиш нещо подозрително, повтарям, каквото и да било, веднага ми пращаш есемес с 911.
Нейт извади ръката си от джоба. Държеше мобилен телефон.
— Трябва само да натисна „изпращане“.
Орландо вече го чакаше на маса до стената в дъното на помещението. Беше седнала така, че да вижда вратата. Куин седна срещу нея. Келнерът се появи почти веднага. Куин си поръча бира, Орландо каза, че още не е избрала. Келнерът изчезна толкова бързо, колкото се беше появил.
— Как беше пътуването? — попита Куин.
— Приятно — отговори тя. — През цялото време спах.
— Къде си остави багажа?
Чу кух звук под масата, погледна надолу и видя между краката на Орландо кафява брезентова торба.
— Пътувам с малко багаж — каза тя.
— Някой проследи ли те?
Тя се вторачи в него.
— Естествено. Седнал е на масата зад гърба ти. Искаш ли да ви запозная?
Куин се усмихна.
— Едно простичко „не“ също щеше да свърши работа.
— Наистина ли си мислиш, че щях да седя тук, ако имах опашка?
— Добре ли провери?
— Знаеш ли, понякога си адски досаден. Къде е Нейт?
— Бди.
— Оставил си го отвън?
Куин вдигна рамене.
— Ще му се отрази добре.
Келнерът се върна с бирата и Куин попита Орландо:
— Какво ще си поръчаш?
Орландо си избра агнешко с къри и чаша каберне совиньон. Куин поръча пиле по мадраски и чеснови хлебчета. По мълчаливо споразумение, докато чакаха храната, заговориха за дреболии.
Ароматът на кърито, агнешкото и чесъна изпревари с няколко секунди идването на келнера. Щом той сервира, Куин бутна купата с пилето по мадраски към Орландо.
— Опитай.
Тя загреба една лъжица и я изсипа върху ориза си. После опита. Одобряващата й физиономия каза всичко. Няколко минути се храниха мълчаливо.
— Има ли нещо, което трябва да знам? — попита Орландо накрая.
— Не е от Дюк — отговори Куин и отпи от бирата. — Обаче снощи говорих с Питър. Явно Дюк е по следите на някаква среща. Питър иска да поставим бръмбари и да я проверим.
Куин си отчупи хлебче, топна го в соса и го лапна. После попита:
— Как мислиш, дали са същите типове?
— Не знам. Може да нямат нищо общо.
— Но ако са те?
Той не отговори.
В два без петнайсет в неделя Куин излезе от „Четирите сезона“ през изхода към Фридрихщрасе, отиде с Метрото до Шарлотенбург, взе такси и в общи линии се върна там, откъдето беше тръгнал, като слезе от колата пред хотел „Доринт“. Това можеше и да е прекалено, но винаги имаше вероятност някой да е открил какво се готви да направи Дюк и да е научил за пристигането на Куин. Ако беше така, в никакъв случай не биваше да се разбере, че Орландо и Нейт са в съседния хотел.