Уплаши се какво може да разкрие вторият файл, но знаеше, че трябва да го отвори. Беше снимка на Гарет, но за разлика от Нейт, момчето, изглежда, не беше наранявано. На снимката Гарет бе в профил, седеше на под, покрит с килим, а очите му бяха впити в анимационния филм на екрана на голям телевизор. Помещението, в което се намираше момчето, не беше познато на Куин. Снимката определено не беше заснета в някоя от стаите на апартамента на Орландо. Всъщност изобщо не бе заснета във Виетнам.
Зад Гарет имаше прозорец и през него се виждаше друга сграда. Покривът й беше покрит със сняг. Освен това имаше и небе. Тежко, сиво и облачно. Ако Куин поемеше риска да изкаже предположение, това си беше съвсем германско небе.
Обаче може би подателят искаше да си помисли точно това. Беше много лесно да се подправи снимка: чрез „Фотошоп“20 всеки кадърен специалист можеше да разположи Гарет почти навсякъде.
Разбира се, не обстановката имаше значение. Важно бе посланието, което носеха двете снимки: „Не се ебавай с нас!“.
И все пак, ако снимките не бяха подправени, винаги имаше възможност някой да определи хипотетичното местоположение на Гарет и Нейт. Вероятността беше малка, но си заслужаваше труда. Куин отвори нов прозорец, прикачи снимката на Гарет и написа:
Това е друга поръчка. Трябва ми местоположението от снимката.
Изпрати я на Къртицата, след това свали снимките във външната памет.
Качи се на самолета за Брюксел в осем сутринта. Това беше лесната част. Трудната си оставаше свързването с Бъроуз. На Куин му трябваше човек, на когото Бъроуз да се довери. Или ако не може да му се довери, то поне да не го подозира, че върши нещо извън нормалното. Куин пък познаваше точния човек, който можеше да му помогне.
Не беше трудно да намери апартамента на Кенет Мъри. Просто въпрос на елементарно хакване, за което използва компютъра в едно интернет кафе. С негова помощ проникна в документите за натовските служители и научи домашния адрес на Мъри и всичко, което му беше нужно.
Откри апартамента, след това намери едно тихо кафе и обядва на спокойствие. Тъй като си беше оставил оръжието в Берлин, прекара част от следобеда в осигуряването на друго чрез една от местните си връзки. Щом се въоръжи наново, нямаше какво да прави. Затова взе такси до жилището на Мъри и си отключи.
Изглежда, Кенет пак живееше сам. Втората му жена, фламандка, казваше се Ингеборг, го беше напуснала преди няколко години. Скоро след това една секретарка туркиня, която работеше за НАТО, се нанесе при него. Но сега нямаше признаци за женско присъствие.
Апартаментът имаше определено мъжко излъчване. Почти половината от едната стена на дневната бе заета от голям телевизор. Мъри много обичаше спорта и най-вече американски футбол и бейзбол. На другите стени имаше лавици и шкафове за книги. Сувенири и много картички деляха място с редици книги, от които Мъри вероятно беше прочел само няколко. Раздел на големите философи. Исторически раздел. Раздел за чувствителния човек. Всичко подредено така, че да впечатлява, без значение дали колеги, началници или гаджета.
Куин отиде в кухнята. Беше спретната и подредена. Не се изненада, че хладилникът е почти празен. Бутилка шардоне и сметана за кафето. Никаква храна. Мъри беше от онзи тип хора, които се хранят само навън.
Срещу всекидневната имаше две стаи. По-голямата беше спалня с широко легло, черна японска тоалетна масичка и претенциозен шкаф, в който беше подредена свръхмодерна стереоуредба.
Другото помещение представляваше работен кабинет, оборудван с писалище, компютър, принтер и скенер. Това беше личната бърлога на Мъри, помещение, което не делеше с никого. Тук нямаше нужда да е подредено. Навсякъде имаше купчини хартия и разхвърляни папки и книги.
Куин си помисли дали да не пусне компютъра и да влезе в Мрежата, за да се порови още в сайта за обмен на файлове, но имаше голяма вероятност някой някъде да наблюдава къде сърфира Мъри. Той не бе важен човек в НАТО, но беше достатъчно важен, за да привлича интерес от различни посоки.
Куин се върна в кухнята, наля си чаша вино и я отнесе в дневната. Намери дистанционното и пусна телевизора.
„Няма смисъл цял следобед да се отегчавам“, помисли си, докато се настаняваше в едно от креслата.