17
Мойра се събуди. Беше мрачен сив ден, забулен в мъгла, който изглеждаше унил като самата нея. Корабът отплаваше по пладне и каквото и да се случеше, тя щеше да се качи на него. Не можеше да се омъжи за Джак а не искаше да бъде и негова любовница. След начина, по който се отнесе с нея миналата нощ тя имаше чувството, че вече и не го познава Съзнаваше, че беше наранила неговата гордост, като отхвърли предложението му за брак но не беше очаквала да реагира с такава омраза Всички мъже ли са толкова уязвими? — чудеше се тъжно тя, — или Джак показа истинската си същност?
Наистина тя никога не бе виждала неговата тъмна страна, а само добрата, и се надяваше, че жестоката промяна няма да е за постоянно. За човек който го обичаше толкова силно, колкото тя, беше невероятно, че той се бе държал така коравосърдечно.
Решила да не предизвиква съдбата, като закусва с Джак Мойра използва времето, за да напъха няколко неща в една малка платнена чанта, която намери в килера. Тя се опасяваше, че куражът й да замине ще се изпари, ако отново го види. Изпита дълбоко облекчение, когато погледна през прозореца и видя как Джак влиза в една карета с герба на Ейлсбъри. Каретата изтропали и изчезна в мъглата.
Когато Джили пристигна с поднос с чай и препечена филия, Мойра вече беше скрила чантата под леглото и се бе успокоила.
Все още объркана от това, че откри двамата в леглото, малката прислужница едва поглеждаше към Мойра, докато оставяше подноса и запита дали има нещо, от което да се нуждае господарката й.
— Всъщност има — каза Мойра и придаде на лицето си болезнено изражение. — Имам ужасно главоболие. Помоли Матилда да ми приготви прахче за него, а после се погрижи да не ме безпокои никой. Навярно цял ден ще спя. Използвай случая и прави каквото искаш; няколко часа няма да имам нужда от теб.
— О, благодаря, госпожице Мойра! — каза Джили, изпаднала във възторг. — Колин ми каза, че ще ме заведе да видя семейството си при първа възможност, която изникне. Мама не е добре.
— Непременно замини тогава — насърчи я Мойра. — Кажи на Петибоун, че съм ти позволила да заминеш, за да посетиш семейството си и че Колин ще те закара с файтона.
— Да, мадам. Веднага ще ви донеса лекарството против главоболие. Благодаря ви още веднъж. Толкова се бях разтревожила за мама. — Обърна се, за да излезе, но после се спря. — Изобщо не мисля нищо лошо за вас след… Не ме интересува какво казват някои, вие сте добра жена. — След като изплю камъчето, тя изтича навън.
Изражението на Мойра стана строго, докато наблюдаваше как Джили се втурна през вратата. Думите на камериерката затвърдиха нейната увереност, че тя и Джак са в устата на цял Лондон. Нямаше вероятност скандалът около тях да стихне, докато не се появеше нещо по-забележително и не заемеше неговото място.
Решението й, да напусне Джак, не беше лесно, но тя знаеше, че е добро. Миналата нощ Джак я беше накарал да се почувства като уличница, а на нея това не й хареса. Характерът му беше страховит, а думите му — подли. Как смееше да си помисли, че ще я направи своя любовница против волята й!
Къщата беше притихнала. Джили бе заминала с Колин, само преди минути тя чу как Петибоун и Матилда излизат от къщата, за да напазаруват. Слугите навярно си почиваха в кухнята, пиеха чай и клюкарстваха. Часовникът в салона току-що удари девет часа. Мойра разполагаше с три часа, за да стигне до Лондон Пул и да се качи на пощенския кораб „Емералд Куин“.
Когато отвори вратата и надникна навън, в салона нямаше никой. Тя измъкна чантата изпод леглото, тихичко излезе от стаята и благополучно прекоси предната стълба. Разтревожи се за миг, когато входната врата издаде скърцащ звук на протест, докато тя се прокрадваше навън.
Влажната мъгла прокара ледените си пръсти по нейния гръбнак, но тя й беше признателна, че прикрива крехката й фигура, подобно на сиво наметало. След няколко секунди вече не можеше да бъде забелязана от къщата.
На Мойра й бяха необходими трийсетина минути, за да намери файтон, но тя все пак успя да стигне, преди корабът да развие платната си и бавно да отплава надолу по Темза. Наблюдаваше от палубата, докато гъстата мъгла погълна кораба и заличи брега. Когато погледна към сушата, тя не можа да различи нищо друго освен неясни очертания, които се мержелееха през гъстата мъгла.
Водена от навика, Мойра посегна да притисне медальона си, който винаги я бе успокоявал във време на изпитание. От устните й се отрони вик на уплаха, когато разбра, че той липсва. Загубата му силно я разстрои. Медальонът беше нещо повече от спомен; той беше връзката с нейното минало. Сега тя не притежаваше нищо.