Поредното нещо, за което не говореха в пълния си с недомлъвки живот, който въпреки всичко Лейла беше харесвала, преди момичето да стане част от него. Пип изглеждаше щастлива, че е при тях, и беше престанала да намеква за връщане в Калифорния, нямаше да е лесно да се отърват от нея. Уви, на Лейла ѝ се искаше това да стане по-скоро.
Когато самолетът кацна в Денвър, тя провери служебната си поща и съобщенията в телефона. Имаше есемес от Чарлс: „Сезар съществува ли изобщо?“.
Веднага щом слезе от самолета, Лейла му се обади.
— Сезар появи ли се?
— Още не — отвърна Чарлс. — Мен това не ме притеснява, но знам колко обичаш да им триеш сол на главата. „Да им отхапя главичката малка, да гризкам мишите крачка.“[28]
— Майната им! Толкова ли е трудно да се погрижат служителите им да идват навреме?
— Гррр!
Сезар, новият болногледач, трябваше да е в дома на Чарлс в шест, да го изкъпе, да му помогне с физическите упражнения и да му приготви вечеря. Вече беше осем и половина. Проблемът с Чарлс беше, че той не обичаше разни болногледачи да му се мотаят „в краката“, но и не беше чак толкова против, че да забрани на Лейла да ги наема и да ги надзирава. В резултат на това тя вършеше сума ти работа, без да получи и едно „благодаря“.
Докато вървеше забързано през залата на летището, тя звънна на домашния телефон на Том, но там веднага се включи секретарят. След това се обади в агенцията.
— „Хора, нуждаещи се от други хора“, говорите с Ема — изписука гласче, което сякаш принадлежеше на дванайсетгодишно момиче.
— Обажда се Лейла Хелу, бих искала да знам защо Сезар още не е при Чарлс Бленхайм.
— О, здравейте, госпожо Бленхайм — отвърна весело Ема. — Сезар трябваше да е там в шест.
— Знам. Но не се е появил в шест. И още го няма.
— Добре, няма проблем. Веднага ще се опитам да го открия.
— Няма проблем ли? Това си е проблем! И не е за първи път.
— Ей сега ще разбера къде е. Наистина не е проблем.
— Престанете да ми повтаряте, че не е проблем, след като си е проблем.
— Тази вечер имаме недостиг на хора. Една секунда… Да, виждам какво е станало. Сезар е поел смяната на друг болногледач, който е болен. Би трябвало скоро да стигне и до господин Бленхайм.
Толкова ли не можеха да предвидят недостига на болногледачи? Нима смятат, че е редно да изпратят човек три часа по-късно, и то без предупреждение? Или имат навика да вземат болногледачи с вече насрочени ангажименти и да ги изпращат при други клиенти? Не им ли е минало през ума поне да обучат служителите си да се извиняват?
Лейла знаеше, че не бива да задава тези въпроси. Беше прекосила половината град, когато Ема ѝ се обади.
— За съжаление, Сезар май няма да успее. Но може да изпратим една жена. Тя не може да повдига господин Бленхайм, но може да му помогне с други неща и да му прави компания.
— Господин Бленхайм няма нужда от компания. Господин Бленхайм се нуждае единствено от вдигане.
— Добре, няма проблем. Ще се чуя пак със Сезар.
— Не, не, недейте. Изпратете някой мъж утре в девет сутринта и да не съм чула повече за Сезар. Става ли? Не е проблем, нали?
Чарлс беше напълно способен сам да се нахрани и да си легне и Лейла усещаше, че прави напук на себе си, като оставя Том и Пип да се наслаждават на още един час уединение у дома. Но въпреки това продължи. Завари Чарлс в коридора пред кухнята, където явно се беше спрял без видима причина. Миришеше на говеждо от консерва.
— О, боже, изглеждаш потискащо — каза тя. — Защо стоиш в коридора?
— Този несъществуващ Сезар не ми излиза от ума. В Пруст има един невероятен абзац, в който Марсел говори какво е да си представиш лицето на момиче, което си зърнал само в гръб. Колко красиво е невидяното лице. А мен все още не ме е сполетяла разочароващата реалност на Сезар.
— Бил си тръгнал нанякъде, когато си спрял тук. Искаш ли да стигнеш до там?
— Нямам нищо против да поопозная коридора.
— От какво имаш нужда?
— От истинска баня, но това няма да стане. Сигурно бих пийнал нещо. Остана ми само този коз.
Той насочи инвалидната количка към всекидневната, където Лейла му донесе бутилката и чаша.