— Хайде, бягай при твоя младеж и девойката — рече Чарлс.
— Първо ми кажи какво друго мога да направя за теб.
— Изобщо не биваше да идваш. Всъщност е доста интересно, че дойде. Всичко наред ли е в другия ти дом?
— Бива.
— Виждам познати бръчки между веждите ти.
— Просто съм страшно уморена.
— Не го познавам младежа, не съм имал честта. Но девойката си пада по чичковци. Дори и инвалидът с количката набързо спечели симпатиите ѝ в малкото кратки минути, които ми отпусна с нея. Открай време ми се удава да изваждам на показ слабостта към чичковци.
— Ха! Благодаря ти.
— Нямах предвид теб. — Той се намръщи. — Така ли ме възприемаше? Като чичко?
— Не. Но най-вероятно и аз не съм била съвсем наред.
— Не толкова, колкото тази девойка. Не си ме молила за съвет, но все пак ще ти дам един: не я изпускай от очи.
— Някога изкушавал ли си се да оставиш някоя мисъл неизречена?
— Аз съм писател, скъпа. Плащат ми именно за да споделям мислите си, колкото и да е малко, но за сметка на това в добавка получавам доста немилостиви критики.
— И въпреки това е адски уморително.
Когато най-сетне стигна в дома на Том, светеше само в кухнята. Лейла харесваше къщата и се чувстваше у дома в нея, но уютното обзавеждане само по себе си беше напомняне, че отчасти е платено с пари от бащата на Анабел. Може би заради това Лейла изпитваше неохота даже да закачи и една картина в нея и в продължение на години се беше опитвала да плаща наем на Том. Той обаче отказваше да приеме парите ѝ и вместо това тя плащаше за болногледачите на Чарлс и изпращаше големи суми на EМИЛИ, НАРАЛ и Барбара Боксер[29], за да успокои феминистката си съвест.
Лейла се спря пред задната врата и преди да влезе, разтри кожата си между веждите, не беше ядосана на Чарлс, задето ѝ беше казал, че се е намръщила, по-скоро му беше благодарна. Мина ѝ през ума, че може би не се беше развела с него не толкова заради чувството за вина и желанието си да поддържа стратегически баланс, а защото просто не може да се раздели с човек, който все още я обича.
Кухнята беше празна. В голяма тенджера за спагети вреше вода, на плота имаше неполята салата.
— Ехо? — извика тя с глуповатия игрив тон, с който с Том оповестяваха прибирането си.
— Ехо — обади се Том от всекидневната, само че не игриво.
Тя затъркаля куфара си към антрето. Наложи се да напрегне очи в сумрака, за да различи проснатия на дивана Том.
— Къде е Пип?
— Навън с другите стажанти. Аз май попрекалих с пиенето, докато те чаках, и затова полегнах малко.
— Извинявай, че закъснях. Може веднага да вечеряме.
— Няма закъде да бързаме. Забъркал съм ти коктейл, в камерата е.
— Ще ми дойде добре.
Лейла качи куфара в спалнята и се преоблече в джинси и блуза. Сигурно защото беше очаквала да завари и Пип, къщата ѝ се струваше зловещо притихнала, обичайните шумове, съпровождащи прибирането, сякаш глъхнеха в празнота. Когато слезе отново и си взе коктейла, Том още лежеше на дивана.
— Получи ли есемеса? — попита тя.
— Да.
— Две жени са загинали. Мъжът, който е в центъра на всичко, навярно също е мъртъв. Наркотици и атомни бомби. Да ти настръхне косата.
— Ще стане страхотен репортаж.
Том звучеше отнесен, но въпреки това тя му разказа подробно, като от време на време посръбваше от коктейла. Той отговаряше точно както трябва, само дето гласът му не звучеше както трябва, след това се възцари мълчание. В къщата беше толкова тихо, че се чуваше тихото подрънкване на капака на тенджерата.
— Какво е станало? — попита тя.
Том не отговори веднага, но накрая каза:
— Сигурно си много уморена.
— Не чак толкова. Посъвзех се от коктейла.
Пак настъпи дълго, зловещо мълчание. Лейла имаше чувството, че е влязла в чужд живот, в чужда къща. Не познаваше това място. Пип му беше направила нещо. Изведнъж подрънкването на капака започна да ѝ лази по нервите.
— Ще изключа котлона — каза тя.
Когато се върна, Том се беше надигнал, потриваше очи с една ръка, с другата държеше очилата си.
— Ще ми кажеш ли какво е станало? — попита тя.
— Винаги слушай Лейла.
— Какво означава това?
— Означава, че беше права. Не биваше да я каним у дома.
— Защо?
— Ти не си щастлива.
— Причините да не съм щастлива са твърде много. Ако това е всичко, няма какво да го мислим.
Мълчание.
— Страшно прилича на Анабел — рече Том. — Не като личност, а по гласа, жестовете. Когато се прозява, все едно виждам Анабел да се прозява. Същото и при кихането.
29
ЕМИЛИ (акроним от израза Early money is like yeast, „рано постъпилите пари са като мая“ [за последващи дарения]) е организация, подкрепяща жените в Демократическата партия; НАРАЛ е акроним на Националната лига за действия в подкрепа на правото на аборт; Барбара Боксер (р. 1940 г.) е сенатор от Демократическата партия. — Б. пр.