Като че ли никога в живота си не беше получавала по-хубав подарък от това, да разполага със самостоятелна стая в хотел, почистена специално за нея. По седалката на тоалетната минаваше хартиена лента с надпис Desinfectado, върху чашите бяха захлупени новички хартиени опаковки, обзавеждането включваше телевизор, вграден климатик, минибар; пълен лукс. Пип помнеше разказите на съученичките си за почивки в Хавай, излиянията на приятелките си от колежа за обслужването по стаите и колко онеправдана се беше чувствала, докато ги слушаше. Дори и най-бедните понякога отсядаха в „Мотел 6“. Само че майка ѝ отказваше да пътува и за разлика от приятелите си, които през пролетните ваканции обикаляха насам-натам, Пип винаги се беше прибирала у дома във Фелтън.
Тя свали обувките си и се търкули на леглото, наслаждавайки се на чистите чаршафи. Затвори очи и си представи тропически път с rompemuelles. Очакваше телефонът да звънне всеки момент, ала той мълчеше и затова Пип известно време се излежава и слуша Арета. Опита се да погледа някакъв сериал, но испанският ѝ не беше достатъчно добър. Изпи една бира от минибара и най-сетне разтвори романа на Барбара Кингсолвър, който Уилоу ѝ беше натикала в ръцете. Светлината в прозореца гаснеше към прасковено, когато Андреас се обади.
— Добре, пристигнала си.
— Да — отвърна Пип.
Заради часовете, прекарани в хотелската стая, гласът ѝ звучеше сластно. Дори и това, че я беше накарал да се въргаля в леглото цял ден, беше част от дървената лъжица.
— Срещата ми с председателя на Комитета на отбраната се проточи.
— О, издигаш ми се в очите. За какво ме извика тук?
— Ще бъда в бара. Слез, когато можеш.
Тя затвори с трепереща ръка, и двете ѝ ръце трепереха чак от рамото. Отново я връхлетя усещането, че не знае къде се намира. Като че ли сега вече можеше да зърне онова, което майка ѝ беше видяла още у дома — нередността на интереса на Андреас. Бързината, с която беше стигнала дотук, правата линия от въпросника на Анагрет до стаята в хотел „Кортес“ сякаш внушаваха, че всичко се е случило някак от само себе си. Само че Пип беше писала на Андреас по своя воля. Имаше си свои причини да дойде в Боливия, но от друга страна, наистина не беше чак толкова невероятна и привлекателна. Дали просто не доказваше, че е най-уязвимото агънце в стадото?
Андреас седеше в ъгъла и пишеше на таблет. Пип се насочи към него, стори ѝ се, че дочу името на Тони Филд от масата на трима американски бизнесмени. Те гледаха Андреас и това още повече подсили объркването ѝ, не ѝ се вярваше, че точно нейната неизвестна персона се тупва в стола срещу него. Той пописа още малко на таблета, после го затвори и ѝ се усмихна.
— Е?
— Какво? Това наистина е смахнато.
— Искаш ли нещо за пиене?
— Ако не поръчам, ще ни изгонят ли?
— Не, разбира се.
Тя скръсти ръце, за да спре треперенето им, но така то се пренесе в челюстта ѝ. Чувстваше се ужасно.
— Изглеждаш адски уплашена — рече Андреас. — Няма от какво да се страхуваш. Знам, че сигурно ти се струва необичайно, но те доведох тук единствено по работа. Трябва да поговорим, а това е невъзможно у дома. В онзи кошер всичко се вижда.
— Освен в гората — отвърна Пип. — Май само аз ходя там.
— Довери ми се. Тук е по-добре.
— В момента за доверие и дума не може да става.
— Казах ти вече, тук сме по работа. Как вървят нещата с Уилоу?
— С Уилоу ли? — Тя хвърли поглед през рамо към американците. Един от тях продължаваше да зяпа Андреас. — Точно както обеща. Тя ме харесва. Макар че това бързо ще се промени, щом разбере, че съм била в хотел с теб. Сигурна съм, че и на Колин няма да ѝ се хареса. В общи линии самото ми идване тук ще настрои всички против мен.
Андреас погледна американците и им помаха.
— На ъгъла има хубава churrasquería[33]. По това време ще е празна. Гладна ли си?
— И да, и не.
Докато вървеше със светлоносеца по улицата с идиотската си раница на гърба, Пип се чувстваше като някоя недодялана селянка от долината на Сан Лоренцо. Над главите им се извиха ято зелено-оранжеви папагали, крясъците им заглушиха автобусите и мотопедите. Искаше ѝ се да можеше да литне с тях. В заведението, в уединено сепаре в ъгъла, Андреас поръча бутилка вино. Пип знаеше, че не бива да пие, но не можа да се сдържи.
— Честно казано — рече тя, след като чашите бяха напълнени, — не знам защо съм тук, но ми се иска да не бях идвала.