— Извинения за неразбирателството — извикал шофьорът, след като колата забавила ход и тръгнала успоредно с нея. — Ти си почтено момиче, нали?
— Красиво при това — обадил се другият.
— Този район не е подходящ почтени момичета да вървят сами. Ще те закараме.
— Вали, миличка. Не искаш ли да се скриеш от дъжда?
Клелия продължила, от смущение не поглеждала към тях, ала освен това не била сигурна в себе си, тъй като наистина валяло и тя била много гладна, може би точно така била започнала и майка ѝ, била е момиче като нея, съвсем сама на този свят и само някой мъж можел да ѝ осигури това, от което се нуждаела…
От мрака изплувал силует, вървял към нея по тротоара. Тя спряла, колата също спряла.
— Виждаш ли? — попитал шофьорът. — Не е безопасно да обикаляш тук.
— Хайде, ела — подканил я другият. — Ела с нас.
Мъжът на тротоара не изглеждал внушително, но имал широко, честно лице. Това бил баща ми и дори и в тъмната дъждовна нощ в зловещия Моабит от пръв поглед си личало, че е човек, на когото може да се има доверие. Не мога да си го представя на онази улица другояче, освен с жизнерадостно ужасни дрехи, мокасини L. L. Bean, памучен, подгънат над кокалчето панталон и от онези ризи от 50-те с широка яка. След като огледал ситуацията намръщено, той се обърнал към Клелия на самоук немски:
— Entshooldig, fraulein. Con ick dick helfen? Ist allis okay here? Spreckinzee English?[35]
— Малко — отвърнала тя на английски.
— Познавате ли тези мъже? С вас ли са?
След миг колебание майка ми поклатила глава. При което баща ми, който не знаеше какво е страх и освен това смяташе, че ако се държиш разумно и приятелски, другите ще ти отвърнат със същото и че светът ще е по-добро място, ако всички се придържат към това правило, пристъпил към колата и стиснал ръцете на двамата, оповестил на немски, че е Чък Аберант от Денвър, Колорадо, и ги попитал дали живеят в Берлин, или са на посещение като него самия, изслушал с неподправен интерес отговора им и след това им казал да не се тревожат за момичето, той лично щял да се погрижи за безопасността му. Било е изключително малко вероятно някога да ги види отново, но както казваше баща ми, човек никога не знае. Винаги си струва да подхождаш към всеки срещнат така, сякаш може да стане най-добрият ти приятел.
Майка ми, която на двайсет години вече била видяла с очите си бомбардировките над Йена и пристигането на Червената армия, как съседът лисва нощното си гърне върху майка ѝ, разръфано от кучета труп на дете, потрошаването на пиана за дърва за огрев и създаването на социалистическата работническа държава, твърдеше, че най-смайващото нещо, на което е била свидетел в живота си, е сърдечността, проявена от онзи американец към двамата негодници в колата. Доверчивостта и откритостта му били непонятни за една прусачка.
— Как се казваш? — попитал баща ми, след като останали сами на улицата.
— Клелия.
— О, колко красиво име! — възкликнал той. — Страхотно име.
Майка ми се усмихнала щастливо и след това, сигурна, че прилича на точещ лиги тиранозавър, се помъчила да свие устни и да скрие стотиците си зъби, ала това било кауза пердута.
— Наистина ли ти харесва? — попитала тя, усмихвайки се още по-широко.
Баща ми не казал само две мили думи, по-скоро били десет. Във всеки случай не били много. В задния джоб на панталона си носел карта на Берлин, от онези със специалното нагъване (той си падаше по всякакви нововъведения, обичаше да поощрява изобретателите, задето са търсили начин да подобрят положението на хората), и благодарение на нея отвел майка ми до станцията на метрото пред Зоологическата градина и я черпил с вурст от денонощното павилионче там. На смесица от английски и немски, от която майка ми хващала тук-там по някоя дума, той обяснил, че току-що бил пристигнал в Берлин и от вълнение можел да обикаля по улиците цяла нощ. Бил делегат на Четвъртия световен конгрес на Дружеството за международно разбирателство (което нямало да доживее пети конгрес, тъй като през есента било разконспирирано като комунистическа организация). Бил оставил двете си малки дъщери от първия брак на грижите на сестра си и се качил на самолета за Берлин, като сам си платил билета. Бил се сблъскал с някои разочарования в живота, надявал се да постигне нещо повече от това, да преподава биология в гимназията, но хубавото на учителстването било, че му позволявало по цяло лято да е навън, да обикаля по света, сред природата. Обичал да общува с хора от други страни и да открива общи теми за разговор, в някакъв момент бил учил есперанто. Дъщерите му, на четири и на шест, вече били запалени туристки и когато пораснели, възнамерявал да ги заведе в Тайланд, Танзания, Перу. Животът бил твърде кратък, че да го проспива човек. Не искал да прахоса и една минута от седмицата си в Берлин.
35
Прощавайте, госпожице. Мога ли да ви помогна? Всичко наред ли е? Говорите ли английски? (Развален немски.) — Б. пр.