Приех като окуражителен знак това, че Анабел харесва поне един художник, значи, можеше да направи изключение и за мен. Тя не ставаше за преподавател, но ако човек имаше право да разгледа само един художник от колекцията на музея, Икинс не беше лош избор. Анабел надълго и нашироко ми обяснява за симетрията между гребеца и веслото, главата и водата, колко откровен е Икинс по отношение на атмосферата в долината на Делауеър. Но за нея основното били телата му.
— Хората изобразяват човешкото тяло от хиляди години — каза тя. — Логично е да се предположи, че вече ще сме го овладели, нали? Оказва се обаче, че това е най-трудното нещо на света. Да видиш тялото такова, каквото е наистина. И този тук не само го вижда, но и го пресъздава на платното. При всички останали, дори при фотографите, особено при фотографите, на преден план излиза някаква „идея“. С Икинс не е така. — Анабел се обърна към мен. — И ти си Томас, нали? Или си само Том?
— Томас.
— Дано не се разсърдиш, но страшно се радвам, че не нося твоята фамилия.
— Анабел АберӚнт.
Тя се замисли.
— Всъщност Анабел Абèрант[36] може би не е чак толкова зле. Целият ми живот, събран в две думи.
— Можеш да го произнасяш, както ти харесва.
Сякаш за да отхвърли и най-малкия намек за възможност за бъдещ брак, тя каза:
— Ти наистина изглеждаш необичайно малък. Знаеш го, нали?
— За съжаление.
— Според мен при Икинс определящ е характерът му. За да рисуваш искрено, трябва да си добър по характер. Може и да е имал сексуални проблеми, само че сърцето му е било чисто. Хората все повтарят, че Винсент е бил с чисто сърце, но аз не го вярвам. Главата му е била пълна с паяци.
Започвах да се чувствам като досадното по-малко братче на някоя приятелка, на която Анабел е направила услуга, като се е съгласила да излезе с мен. Трудно ми беше да повярвам, че се беше обадила на Луси да я разпитва за мен и че може би се опитваше да ме впечатли. Докато вървяхме към изхода, подхвърлих, че с Луси са много различни.
— Тя е страшно интелигентна — отвърна Анабел. — Единственият човек в „Чоут“, у когото си личеше някакъв хъс. Искаше да снима документални филми и да промени американското кино. А сега амбицията ѝ е да народи деца на майстор Боб. Макар че у него едва ли е останала и една здрава хромозома след толкова друсане.
— На мен ми се струва, че нещата с Боб не вървят, май ще се разделят.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Над стълбите на музея се вихреха първите за годината снежинки. До края на деня в Денвър щеше да натрупа десетина-петнайсет сантиметра, но във Филаделфия, показваше опитът ми, по-скоро щеше да го обърне на дъжд. Тръгнахме по „Бенджамин Франклин“, най-унилия от потискащите булеварди на Филаделфия, и попитах Анабел защо няма кола.
— Питаш ме къде ми е поршето? Това имаш предвид, нали? Уви, никой не си направи труда да ме научи да карам. Освен това мога да те уведомя — в случай че си си създал някаква погрешна представа за мен — че съм в процес на отбиване от семейната бозка. Баща ми ще плати таксата за последния семестър и край.
— Дъщерите не получават ли дял от наследството?
Тя не обърна внимание на тази дързост.
— Парите опропастиха братята ми. Няма да позволя да опропастят и мен. Макар че не това е истинската причина. Причината е, че тези пари са окървавени. Чековата ми книжка вони на кръв и месо. „Маккаскил“ е река от кръв и месо. Търгуват и със зърно, но голяма част от него отива за подхранване на реката. Най-вероятно на закуска си ял месо от „Маккаскил“.
— Тук ни дават една наденица… Говори се, че я правят от вътрешности и очи.
— Първото правило на „Маккаскил“: нищо не се изхвърля.
— Според мен тази наденица е по-скоро наследство от германските преселници в Пенсилвания.
— Влизал ли си в свинеферма? Птицекомбинат? Кравеферма? Кланица?
36
На английски „аберант“ (aberrant) означава „анормален, нетипичен, отклоняващ се от нормалното“. — Б. пр.