Всеки укор беше като плисване на киселина върху мозъка ми. Бях чел, че най-болезненото изтезание е психическото мъчение, и сега се убеждавах, че наистина е така. Дори и най-ужасните сцени преди брака не можеха да се сравняват с това, което изпитвах в момента, преди ми се беше струвало в реда на нещата да понасям избухванията на Анабел. А сега изживявах психическото ѝ страдание като свое. Раят на сливането на душите се беше оказал ад. Стиснах глава с две ръце и избягах, хвърлих се на дивана във всекидневната и в следващите няколко часа се гърчих в психическа агония, докато Анабел страдаше в спалнята. Единствената мисъл в главата ми беше, че това е нашата първа брачна нощ, това е нашата първа брачна нощ.
Някъде към два след полунощ насъбрах достатъчно омраза към повестта си да се надигна и да се захвана да я изгоря, страница по страница, на котлона в кухнята. След малко Анабел усети дима и се показа, олюлявайки се, беше адски бледа, наблюдава ме мълчаливо, докато и последната страница не пламна и аз се разплаках.
Тя веднага се втурна към мен, преливаща от утеха, пламтяща от любов. Как копнеех за тази любов! И двамата копнеехме за нея. По-прекрасна и от най-прекрасния наркотик след мъчителните часове на лишение от нея: ароматът на мокрото от сълзи лице на Анабел, меките ѝ ненаситни устни, топлото стегнато тяло, самият факт на нейното съществуване. Сякаш едва ли не нарочно си бяхме причинили неописуема болка, за да постигнем това блаженство в първата си брачна нощ.
Само че, без да си давам сметка за това, бях допуснал и втора ужасна грешка, която излезе на бял свят на празненството два дни по-късно. На него и без това гостите от страната на булката бяха смущаващо малко, тъй като въпреки обещанието си Нола не се появи (тя се беше преместила в Ню Йорк, отчасти за да преодолее увлечението си по Анабел), а една от приятелките от „Браун“ се обади в последния момент, че не може да дойде, в същото време Синтия, петима мои приятели от Пенсилванския и трима от Денвър се бяха стекли от близо и далеч. Осуалд обаче беше донесъл няколко касети със специално подбрани за случая песни и като че ли между него и Синтия вървеше класическата свалка между най-добрия приятел и сестрата на младоженеца, което беше доста забавно, Анабел се беше понапила и вместо да се дразни от историите, които приятелите ми разказваха за мен, се заливаше от смях, а аз бях горд колко красива изглежда тя в официалната си рокля без презрамки.
Бях се захванал да разчистя място за танцуване, когато от долу се звънна. С надеждата, че все пак може да е Нола, Анабел изтича към домофона в кухнята. Не чух нищо заради шума, но тя се върна, пребледняла от гняв. Кимна рязко към спалнята и щом я последвах там, затвори вратата.
— Как можа?!
— Какво?
— Баща ми е долу.
— О!
— Няма откъде другаде да е разбрал, освен от теб. От теб! — Лицето ѝ се разкриви. — Това не е истина!
Само че беше, в последния ни разговор по телефона Дейвид беше успял да изкопчи от мен датата на празненството, за да ни изпрати, поне така каза, малък сватбен подарък. Бях подчертал, че купонът е за приятели и няма да има роднини.
— Ясно му казах, че не е поканен — рекох аз.
— Боже господи, Том, как може да си толкова глупав? Нищичко ли не си научил за него?
— Съжалявам. Съжалявам. Но не може ли някак да го приемем откъм добрата страна?
— Не! Край на купона! Дърпам шалтера. Това е кошмар!
— Пусна ли го да влезе?
— Как да го оставя на вратата? Но няма да изляза от стаята, докато той не си тръгне.
— Остави ме аз да се оправя с него.
— Да бе, ще се оправиш! Ще ти се.
Върнах се във всекидневната, където Дейвид беше оставил купчина подаръци и огромна бутилка шампанско и бодро се здрависваше с останалите гости. Когато ме видя, лицето му грейна.
— Ето го и него! Младоженеца! Поздравления! Изглеждаш много изтупан, Том, както си му е редът. — Той сграбчи ръката ми. — Трябваше да съм тук още преди два часа, но имаше проблем със самолета. Къде е моето момиче?
Опитах се да му отговоря студено, но тонът ми излезе унил.
— Тя не те иска тук.
— Не желае единствения си родител на сватбеното си празненство? — Дейвид плъзна поглед по смълчаните гости, сякаш очакваше някакъв отклик от тях. От уредбата се носеше „Remote control“[37].— Как бих могъл да пропусна сватбеното празненство на любимата си дъщеря?
— По-добре си върви.
Той мина покрай мен и почука на вратата на спалнята.