— А къде е главата?
Андреас кимна настрани.
— В найлонов чувал. Не е за гледане.
Бях благодарен за предвидливостта му. Все още бях под покрова на свикването със смъртта, тъй като само преди няколко дни бях стоял край ковчега на майка ми. Но един череп, навярно все още с остатъци от коса, щеше да ми дойде в повече. Без него кокалите бяха някак си абстрактни. Имах чувството, че с насилването си да ги погледна подпечатвам решението си да не се върна при Анабел.
Въпреки това зъбите ми тракаха, и то не само от студ. Андреас опъна брезента, прекрачихме дупката и хванахме комбинезона. Платът обаче явно беше изгнил отдолу. Скъса се по средата и от него се изсипаха кости и някакви буци с неопределимо естество.
— По дяволите — изругах аз.
— Да, по дяволите. Добре, остави на мен.
Докато Андреас изгребваше с лопата останките, аз стоях на брега на езерото. Върнах се чак след като беше вързал брезента и отново запълваше дупката с пръст. Помогнах му, за да ускорим работата.
— Нося сандвичи — рече той, след като прибрахме брезента с нещото в него в багажника.
— Нямам кой знае какъв апетит.
— Насили се. Чака ни дълъг път.
Измихме си ръцете с бутилка минерална вода и изядохме сандвичите. Отново ми стана студено и в поохладения ми мозък изкристализира една мисъл, която изобщо не ми беше хрумвала досега: бях съучастник в извършването на тежко престъпление. Бодна ме, доста слабо, ала все пак ме бодна, носталгия по Анабел. Колкото и да се беше скапал животът ни, той си оставаше домашен, предсказуем, моногамен, не беше престъпен. В покрайнините на ума ми прибяга като плъх друга мисъл: за първи път бях видял Андреас преди четиресет и осем часа, не го познавах, може и да не ми беше казал цялата истина, може би през цялото време ме е заблуждавал, само и само да се събере със своята Анагрет.
— Успокой ме за полицията — подхвърлих аз. — Представи си, че ни спрат за проверка. „Моля, отворете багажника.“
— Сега полицията има да се тревожи за по-важни неща.
— Едва не прегазих шестима души, като идвах насам.
— По-добре ли ще ти стане, ако ти кажа, че не съм на себе си от страх?
— Така ли е?
— Да, малко. — Той ме ръгна по рамото. — А ти?
— Имал съм и по-приятни нощи.
— Няма да забравя помощта ти, Том. Никога.
В колата, с пуснато до дупка парно, се посъвзех. Андреас ми разказа още за себе си със странните, взети от книгите понятия, с които разсъждаваше, и за копнежа си по по-хубав, по-чист живот с Анагрет.
— Ще си намерим жилище. Може да останеш с нас колкото искаш. Това е най-малкото, което можем да направим за теб.
— И какво ще работиш?
— Не съм мислил чак толкова напред.
— Занимава ли ти се с журналистика?
— Може. Как е?
Разказах му какво е да си журналист и той като че ли се заинтригува, но усещах леко неизречено отвращение, сякаш имаше по-големи амбиции, които тактично се въздържаше да спомене. Същото бях доловил и когато разглеждаше снимката на Анабел: Андреас беше готов да се възхити на това, което имам, стига неговото да е по-хубаво. Това може би не предвещаваше нищо добро за едно приятелство между равни, но тогава, в началото, в топлата кола, то беше в съзвучие с опита от предишните ми влюбвания — чувството за малоценност, надеждата все пак да бъдеш оценен.
— Гражданският комитет се събира утре сутрин — рече той. — Хубаво е да дойдеш с мен да те представя, така че в петък да не питат кой си. Как си с немския?
— Ъъъ…
— Sprich! Sprich!
— Ich bin Amerikaner. Ych bin in Denver geboren…[40]
— Р-то не е както трябва. Трябва да е по-гърлено. Amerikaner. Geboren.
— Р-то ми е най-малкият проблем.
— Noch mal, bitte: Amerikaner.[41]
— Amerikaner.
— Geboren.
— Geboren.
В продължение на около час оправяхме произношението ми. Става ми мъчно, като си спомня за онзи час. Намаханото държание на Андреас по улиците изобщо не подсказваше колко търпелив учител е той. Вече сякаш бяхме приели, че ще остана в Берлин, но също така усещах, че той харесва и мен, и езика си, и иска да се спогаждаме.
— Дай сега да оправим твоя английски — казах накрая аз.
— Произношението ми е безукорно! Майка ми е университетски преподавател.
— Звучиш като говорител по Би Би Си. Трябва да смекчиш малко А-то. Докато не започнеш да произнасяш А-то като американец, изобщо не си живял истински. Това е нашата национална гордост. Повтаряй след мен: can’t.
— Can’t.
— Aaaa. Caaaan’t. Като блееща коза.
— Caaan’t.
— Точно така. Британците и представа си нямат какво пропускат.