В излезлите по медиите съобщения за смъртта на Дейвид Анабел се споменаваше само с по няколко думи, като се отбелязваше, че не се знае къде е и с какво се занимава, но ако човек проявеше любопитство и се поразровеше във вестниците, лесно можеше да се осведоми за останалите членове на семейство Леърд. Тримата братя на Анабел като че ли се надпреварваха кой от тях ще се окаже най-голям развейпрах. Първородният, Бъки, се появи за кратко в новините с провалилия се опит да купи отбора „Минесота Тимбърулвс“ и да го премести в Уичита. Средният, Денис, хвърли петнайсет милиона в първичните избори на републиканците за сенатор и въпреки това успя да загуби с двуцифрена разлика. Най-малкият, Дани, бившият наркоман, беше стигнал до „Уолстрийт“, но всяка компания, към която се присъединеше, бързо рухваше. Три години след смъртта на Дейвид, по всяка вероятност с парите от наследството си, Дани беше станал партньор в хедж фонд, който скоро след това се сгромоляса с гръм и трясък. Някъде по това време случайно се засякохме с Бъки Леърд на една досадна конференция за „лидерството“ в Калифорния. Поговорихме си малко и той ми каза, съвсем делово, че според него и братята му съм бил убил Анабел и ми се е разминало безнаказано. Отрекох, разбира се, но Бъки като че ли не ми повярва, а и май не му пукаше особено.
Не спирам да се питам къде е Анабел и дали е жива. Знам, че ако е жива, злорадства на чуденето ми, и това злорадство, подозирам, е достатъчно да я крепи, дори и тя да няма друга причина да живее. Все още съм убеден, че някой ден отново ще я видя, даже и никога да не се срещнем. Тя ще остане вечно в мен. Само веднъж и само защото бях много млад, бях способен да слея личността си с друг и именно в такива изключителни, случващи се веднъж в живота моменти човек намира вечността. Не можех да имам дете с друга, защото не бях позволил на Анабел да има дете. Не можех да заживея с някоя много по-млада от мен, понеже така щях да докажа, че желанието ми за млада жена е причината да изоставя Анабел. Освен това благодарение на нея бях развил доживотна алергия към неблагоразумни жени, които не са стъпили здраво на земята, и тази алергия като че ли сама се задълбочаваше, тъй като в мига, в който доловях намек за вятърничавост у някоя жена, реакцията ми отвяваше надеждите ѝ да постигне напредък с мен. Не исках да имам нищо общо с всяка, която ми напомняше за Анабел, и дори след като открих жена, която наистина не беше като нея и с която е неизразимо щастие да споделям живота си, тъгата и моралният абсолютизъм на Анабел продължават да обагрят сънищата ми. С всяка година, изминала без знак от нея, номерът ѝ с изчезването и отказването става все по-болезнен и по-значим. Може и да беше по-слаба от мен, но успя да ме надхитри. Анабел продължи напред, а аз затънах без полезен ход. Не мога да не ѝ го призная: тя ме победи.
Убиеца
Радиостанцията изпиука и изригналият от нея гърлен глас изтръгна Андреас от сън, който сякаш си даваше сметка, че е продължил твърде дълго и се мъчеше сам да си сложи край.
— Hay un señor en la puerta que dice que es su amigo. Se llama Tom Aberant[42].
На масата до леглото имаше нахапан и оставен сандвич. Андреас не знаеше кой ден от седмицата е. Режимът, който го беше поставил под домашен арест, беше в главата му. Името Том Аберант не предизвика никакъв отклик. Андреас смътно съзнаваше, че в продължение на месеци, може би дори години, е бил вманиачен по Том Аберант и е хвърлил много усилия в обсесията си, ала споменът за това беше блед и изветрял. Вече не мразеше Том и не се боеше от него, от нищо не го беше страх и никого не мразеше. Изпитваше единствено непоносима, задушаваща тревожност. Тревожност и някак си размито усещане за жестокостта на това, да му се натресе някакъв журналист, който и да бил той. Вече не отговаряше на основното изискване да бъде добър събеседник, а именно сам да си се харесва.
— Hacelo pasar[43] — заповяда той на Педро.
Преди да престане да дава интервюта през есента, Андреас беше започнал да подхвърля думата „тоталитарен“ във всеки разговор с журналисти. Младите репортери, за които тя означаваше всеобщо следене, тотален контрол над мисълта и безлични войници на парад с бойни установки, смятаха, че той е твърде несправедлив към интернет. А всъщност Андреас имаше предвид система, от която е невъзможно да се изключиш. Старата република беше ненадмината по отношение на следенето и парадите, но същината на нейния тоталитаризъм беше по-ежедневна и неуловима. Можеш да сътрудничи на системата или да ѝ се противопоставяш, ала независимо дали се радваш на сигурен и приятен живот, или си в затвора, няма как да не си свързан с нея. Отговорът на всеки въпрос, от най-маловажния до най-значимия, беше социализмът. И ако сега човек поставеше „социалните мрежи“ на мястото на социализма, се получаваше интернет. Това, което обединяваше неговите съревноваващи се платформи, беше стремежът да определят съществуването на индивида във всеки един аспект. В началото, когато тепърва започваше да се шуми около името му, Андреас си беше дал сметка, че известността като явление се е преместила в интернет, чийто строеж улесняваше враговете му да наложат своята истина за него. Също както в старата република, той можеше или да не обръща внимание на омразниците и да понесе последствията от това, или да приеме условията на системата, колкото и детински да му се струваха, и да увеличи мощта и всеобхватността ѝ със своето участие. Андреас беше избрал втората възможност, но конкретният избор нямаше значение. И едното, и другото би го поставило в определена зависимост от Революцията.
42
„На портала има един господин, който твърди, че е ваш приятел. Казва се Том Аберант.“ (Исп.) — Б. пр.