Андреас си представи как преди няма и час тази изключителна, доминираща личност седеше пред компютъра със смъкнат панталон.
— Поне ти така твърдиш — повтори той.
— Само че Анагрет не е като теб. Тя е умна, но не е гений. Възхищава ти се, ала не е като теб. Опасявам се, че тя е решила — това е само мое предположение — че мястото ѝ не е при толкова гениален и доминантен човек. Няма друго обяснение. И тя… — Лицето на Катя стана строго. — Не ми е приятно да го кажа. Но според мен тя е права.
— Така…
— Този разговор трябва да си остане между нас.
— Разбира се.
— Лесинг… — Тя даде цяла пържола на кучето, което я отнесе нанякъде и Катя извика след него: — Сега доволен ли си?
— Вече ми става ясно защо си толкова слаба — отбеляза Андреас.
— Анагрет ми призна нещо.
Зави му се свят.
— Обещах ѝ, че няма да ти кажа. Нарушавам обещанието си, но няма да се извиня за това. „На всички жадни за наслада / такваз награда им се пада“[44] — изрецитира Катя. — Освен това според мен тя знае, че ще ти кажа. Твърдеше, че ѝ тежало на съвестта, но защо го довери точно на мен? Много добре знае, че съм ти майка.
Той се намръщи.
— Тя не е за теб, Андреас. Не вярвах, че някога ще започна да говоря така, но… Тя не е за теб и аз съм ѝ много ядосана. В известен смисъл това е предателство и спрямо мен.
— За какво всъщност става дума?
— Не смятам, че всичко между вас е по мед и масло. Няма как двама души да живеят десет години заедно, без да се появят някакви търкания. Но виж се само! — Тя го огледа с фанатичен блясък в очите. — Как би могла да обича някой друг, освен теб?!
Майка му като че ли разполагаше с безкраен запас от начини да го засрамва. Той все си мислеше, че е видял всичко, че тя най-сетне се е изчерпала. Но Катя винаги намираше нещо ново.
— Анагрет има по-високо мнение за мен, отколкото заслужавам — рече той тихо. — Аз не съм най-уравновесеният човек на земята.
— Не знам къде ѝ е бил умът, но тя явно има връзка с някаква жена в своя център. Нямам представа докъде са стигнали отношенията им, очевидно доста далеч, щом Анагрет е сметнала за необходимо да се изповяда, и то пред мен. Не знаех какво да ѝ отговоря. Попитах я дали е лесбийка. Не била, поне така смятала. Обясненията ѝ не бяха много логични, ала доколкото схванах, онази жена е по-голяма от нея и между тях имало приятелство, което е „повече от приятелство“. На няколко пъти повтори „особена близост“, каквото и да означава това. Искаше аз — аз! — да ѝ кажа какво означава.
Андреас се сещаше за кого става въпрос.
— Гизела ли е жената?
— Андреас, цял живот съм преподавала литература. Поназнайвам нещо за човешката психология. Ясно е, че Анагрет не е за теб, и тя го съзнава. Но не аз трябва да ѝ го кажа. Всъщност най-добре ще е повече да не ми се мярка пред очите.
Ако на Катя можеше да се вярва (което беше едно голямо „ако“), Анагрет му беше поднесла невероятен подарък, deus ex machina, чрез който да се измъкне от капана. И въпреки това Андреас беше изпълнен с подозрения. Излизаше, че Анагрет го познава по-добре, отколкото си беше давал сметка, че тя изпитва отвращение към него и съзнателно е потърсила у друг това, което Андреас не може да ѝ даде. Но дали угризенията на съвестта ѝ щяха да са достатъчни да я накарат да си държи устата затворена, след като се освободи от него?
— Всеки е имал увлечения в един или друг момент — каза той. — И ти си имала авантюри и си останала женена. Не е кой знае какво.
— Ако беше ти — отвърна Катя, — наистина нямаше да е кой знае какво. Ти имаш душа на артист, отвъд доброто и злото. Но Анагрет е твърде дребна за теб. И го знае. Сама ми го каза, оплака се колко ѝ е трудно да живее в сянката ти.
— Нямам такива впечатления.
— Пред теб не би го признала. На мен обаче ми го каза. Потърсила е утеха у онази „повече от приятелка“ и ми разказа и за това. Ти си добър по математика, можеш да събереш две плюс две.
— Това е отвратително. Нашият разговор.
— Съжалявам. Знам какви са чувствата ти към нея. И въпреки това смятам, че е най-добре повече да не я виждам. Аз съм на твоя страна, не на страната на човека, който смята за редно да те предаде.
Той се изправи и се отдалечи от масата. Ако на Катя можеше да се вярва, Анагрет виждаше вината в себе си и все още го идеализираше. Вратата към спасението беше широко отворена. Само че изведнъж на Андреас му стана ужасно мъчно за Анагрет. Тя все още го обожаваше и се смяташе за недостойна за него, чувстваше се толкова самотна, че беше припълзяла в обятията на Гизела, и това за миг го върна към сладкото състрадание, което беше изпитал в църквата на „Зигфелдщрасе“ и от там към всички надежди, които беше влагал в Анагрет, преди да се сгромоляса обратно в мръсотията и съмненията, към наивните си копнежи да бъде по-добър човек. Неговата мила безпомощна джудистка.