— О, я стига — отвърна Тиърни. — Някаква си снимка на двама от титаните на интернет в оградено имение. Освен ако това не е само върхът на айсберга…
— Това е втората част от истината. За нея наистина трябва да ми повярваш. Няма айсберг. Животът ми е чист. На двайсет щурях достатъчно, но тогава живеех в скапана държава и бях млад. Като знаем колко са се ровили в миналото ми, мислиш ли, че ако някой разполагаше с някаква мръсотия, тя вече нямаше да се разнася в интернет?
— Според мен дори и да е имало нещо такова, твоите хакери са се погрижили да го погребат.
— Сигурен ли си?
— Добре, значи, си чист. Така да е. Само че това подкрепя моята позиция. Една снимка не е кой знае какво.
— Ако ме видят с Миликен, това ще е катастрофа за Проекта. Все едно да пуснеш един червен чорап в пералнята с бельото. Един червен чорап и вече нищо няма да е бяло.
Тиърни се размърда в стола.
— Сигурно си го знаеш, ама ти си адски странен тип. Кого го интересува дали чаршафите ти розовеят? На никого чаршафите му не са снежнобели. Хората продължават да ходят да гледат филми с Хю Грант. Още повече харесват Бил Клинтън.
— Но тяхната работа не е да бъдат чисти. А моята е.
— Всъщност какво изобщо правеше при Миликен?
— Просех пари.
— В такъв случай сам си си виновен.
— Прав си, така е. Бях отчаян и изкарах кофти късмет. И затова съм изцяло в ръцете ти.
— Сега е моментът да ми предложиш пари, нали така?
— Ако имах пари, нямаше да бъда при Миликен. И не съм толкова голям лицемер, за какъвто ме смяташ. Дори и да имах пари, не бих ти предложил. Това би било предателство спрямо принципите на Проекта.
Тиърни поклати глава, сякаш не можеше да го проумее.
— От снимката с вас двамата бих могъл да изкарам най-много няколко хилядарки. Но да не забравяме ротвайлерите.
— Ако става дума просто за обезщетение, а не да ти плащам да си мълчиш, моята приятелка в Берлин може да ти прати малко пари.
— Хубаво е да имаш такава приятелка.
— Тя вярва в Проекта.
— С две думи, ти искаш да не постъпя с теб така, както ти постъпваш с другите.
— Да.
— Значи, все пак си мръсник.
— Естествено. Но не съм Тад Миликен. Не притежавам нищо. Живея с един куфар. Потисническите правителства ме мразят. Бих могъл да отида в най-много десет държави на света, без да рискувам да ме арестуват.
Това се получи добре, прозвуча добре и фотографът въздъхна.
— Искам пет хиляди долара — каза той. — Бих дал твоя приятел Тад под съд, но не ми се вярва да мога да спечеля дело в Белиз. Въпреки това ще напиша жалба в полицията. Сигурно ще ме питат кой друг е бил там. Искаш ли да излъжа?
— Да, моля.
— Не се и съмнявам.
Тиърни включи фотоапарата и пред очите му изтри една по една снимките с него. Андреас се сети за онзи ден, в друго десетилетие, в друг живот, в който беше изчистил порното от компютъра си, както и за любимите си реплики на Мефистофел: „Край! Тъпа дума — край! Отде покълна? / О, край — и Нищото! Еднаквост пълна! / „Внезапно край!“ И размишлявам зло. / Нима то никога не е било?“[46].
Само че не беше все едно не е било. Достатъчно беше Тиърни да спомене за случилото се в интернет, и то завинаги щеше да остане в облака. В седмиците след инцидента, докато Андреас се подготвяше да напусне къщата на брега и обменяше криптирани писма с Тад Миликен, параноята му пусна корени и избуя. При всяко пускане на името си с определени ключови думи в различните търсачки, вече не се задоволяваше да прегледа първите една-две страници от резултатите. Човъркаше го да види какво има на следващата непрочетена страница, а след нея установяваше, че го очаква още една. И така до безкрай. Като че ли нищо не беше в състояние да го успокои. Толкова дълбоко беше потънал в интернет, така се беше оплел в тоталитаризма на мрежата, че съществуването му там започна да му се струва по-истинско от материалното му съществуване. В материалния свят мнението на света, даже мнението на последователите му, нямаше никакво значение. Кой изобщо се интересуваше какво си мисли някой си за него? Мислите не бяха достъпни, лесни за разпространение и анализ като данните. И тъй като няма как да съществуваш на две места едновременно, колкото повече Андреас съществуваше в персоната си в интернет, толкова по-малко съществуваше като човек от кръв и плът. За него интернет означаваше смърт и за разлика от Тад Миликен, той не намираше утеха в надеждата за отвъден живот в облака.
Целта на интернет и свързаните с него технологии беше да „освободят“ човечеството от тегобата на труда — да се произвежда, да се учи, да се помни — който преди беше придавал смисъл на живота и в съвкупността на различните си дейности съставляваше самия живот. Сега единствената трудова дейност, която като че ли имаше някакъв смисъл, беше оптимизирането на търсачките. След като проектът „Слънчев лъч“ се установи в Боливия, Андреас създаде малък екип от надъхани хакери и стажантки, които се грижеха за оптимизация на търсачките както с почтени, така и с непочтени средства. Мечтата на Тад за луксозно прераждане може и да беше нереалистична в техническо отношение, но тя беше метафора за нещо реално съществуващо: притежаването на достатъчно пари и/или технически умения беше единственото — и задължително — условие да можеш да контролираш персоната си в интернет, а по този начин съдбата си и виртуалния си отвъден живот. Оптимизирай или умри. Убий или ще бъдеш убит.