Струваше си да поразсъждава над това. Той ускори ход, вдигна глава и изправи гръб. С всяка негова крачка отминаваше частица време. Мисълта, че оставащите крачки са преброимо малко, правеше болката от вървенето поносима. Джипът се показа от завоя, Андреас зърна стария си приятел и се усмихна.
— Том — рече той сърдечно и протегна ръка през прозореца.
Том изгледа намръщено десницата му, като че ли беше по-скоро изненадан, отколкото разгневен. Беше облечен с памучна риза на журналист от чужбина. Андреас беше виждал скорошни негови снимки, но на живо промяната във външния му вид, наедрялостта, плешивостта, го караше да осъзнае колко много години са минали.
— Хайде, стига. Стисни я!
Том я стисна, без да го поглежда.
— Слез да повървим. Педро ще закара багажа ти.
Том слезе от джипа и сложи слънчеви очила.
— Радвам се да те видя — рече Андреас. — Благодаря, че дойде.
— Не го направих заради теб.
— Не се и съмнявам. И все пак… Да вървим?
Тръгнаха и той реши направо да скочи в дълбокото. Болката му беше поутихнала и това му беше донесло усещане за свобода, все едно беше в последните минути на добавеното време и изоставаше в резултата, сега беше моментът да хвърли всички сили напред, абсолютно всичко.
— Поздравления на патерица — подхвърли той — за дъщеря ти.
Том продължаваше да не го поглежда.
— Знам за нея повече от година — продължи Андреас. — Сигурно щеше да е по-почтено веднага да ти кажа.
— А Брут, ний знаем, е почтен човек[47].
— Е, така или иначе, извинявай. Тя е невероятна в много отношения.
— Как я откри?
— Разпознаване по снимка. Програмата е примитивна и не би трябвало да върши работа. Но както знаеш, при мен нещата се получават.
— Убийството ти се размина.
— Точно така! — Андреас беше необичайно приповдигнат, струваше му се, че се рее във въздуха. Том наистина беше единственият човек на света, от когото нямаше тайни. — И ти се справяш добре. Материалът за изчезналата ядрена бойна глава е страхотен удар. Пуснахте ли го вече?
— Върви цяла седмица.
— Подарявам ти го. Трябваше от самото начало да си сътрудничим.
Той удари игриво Том по рамото. Поведе го през ливадата, без да спира да говори, гордо обясняваше как е уредено всичко във Вулканите. Баща му, съпругът на Катя, не беше доживял да види какво беше постигнал благодарение на свободата, която му беше подарил, но ако беше жив и беше дошъл във Вулканите, Андреас сигурно щеше да е също толкова главозамаян, също толкова словоизлиятелен, щеше да се хвали с успехите си, макар да знаеше, че нищо не е в състояние да промени ниското му мнение за него.
На верандата Тереса им донесе бира. Наоколо летяха няколко от безжилните пчели. Том беше потънал в бащинско мълчание.
— И какво те води в Боливия? — попита Андреас.
— Освен дето се ровиш в компютъра ми? — Гласът на Том звучеше задавен от усилието да запази самообладание. — И си играеш с една млада жена, която е и моя дъщеря?
— Мрачна картинка, не отричам. Позволи ми обаче да изтъкна, че нищо лошо не е произтекло нито от едното, нито от другото, както и че освен това ти пръв започна.
Том смаяно се завъртя към него.
— Аз ли?
— Имахме уговорка за вечеря. Помниш ли? В Берлин. И ти ми върза тенекия.
— И заради това сега си отмъщаваш?
— Мислех, че сме приятели.
— Ако се чуеш как говориш, едва ли ще ме виниш, че не желая да бъдем приятели.
— Както и да е, сега сме наравно. Готов съм да започнем начисто, да обърнем нова страница. Сигурен съм, че разполагаме с немалко информация, която би те заинтригувала.
— Не за това съм дошъл.
— Така и предполагах.
— Дойдох тук — продължи Том, без да го поглежда, — за да те заплаша. Ще публикувам материал за теб. Сам ще го напиша. И ще заведа полицията до гроба.
Грубостта в гласа му беше понятна, ала при все това тя нараняваше Андреас. Като че ли на Том не му достигаше въображение да схване това, което Андреас беше признал между редовете: че той го беше харесвал повече, отколкото Том него, и че психически не е съвсем наред.