Документът не беше малък, почти половин мегабайт. Той пробва различни варианти на leonard1980 и след това прегледа записа на шпионската програма, който беше съвсем кратък и това беше хем плюс (по-малко страници за преглеждане), хем сериозен минус, тъй като Том можеше и да не е използвал всичките си пароли от активирането ѝ. Там откри leonarD1980 и leonard198019801980. Нито едната, нито другата отвориха река_от_кръв. doc. Андреас отново прегледа записа, като този път плъзна бегло поглед по страницата, в опит да хване някакъв модел, ако имаше такъв, и този път забеляза le1°9n8a0rd, последван от числа, което подсказваше за интернет банкиране. Тази малко по-читава парола отвори документа.
„Река от кръв“ явно беше някакъв роман или пък мемоари. Той потърси името си и го откри към края. Всичко сочеше, че това са мемоари, опит за искрено и точно отразяване на случилото се, само че когато Андреас стигна до момента, в който Том описваше любовта си към него, не повярва и на думичка от написаното. Разказът отново стана истинен чак след като действащото лице се настрои против него. Тогава всичко си дойде на мястото. И стана така, както е било винаги: никой, който познаваше Андреас, не можеше да го обича. И те бяха прави, също както и той беше прав. Нещо в него не беше наред.
Андреас разтърка лице. Времето летеше. Той имаше чувството, че се е взирал в екрана на компютъра най-много милисекунда, а всъщност беше изминал поне половин час, тъй като краят му беше известен и документът беше затворен. Той превключи на пощата си, щракна върху иконката за ново писмо и като тема написа le1°9n8a0rd. След това избра andtylertoo@cruzio.com от указателя и прикачи река_от_кръв. doc. Причината да не усети хода на времето беше, че умът му препускаше по-бързо от всякога, препускаше без него, оставяше го зад себе си. Той натисна „изпрати“.
Том го чакаше на верандата. Андреас не можеше да го гледа, но от устата му се лееха приятелски думи, обяснения на колко хектара се разполага Вулканите, за защитената зона на природния парк на север. Спуснаха се към реката, прекосиха дървеното мостче и поеха нагоре към един от по-ниските зъбери. Не след дълго пътеката стана стръмна и Том започна да се задъхва.
Андреас знаеше, че е редно да забави крачка и да го изчака, само че нещо го подтикваше да стигне до върха колкото се може по-бързо. Струваше му се, че има среща с жена, която може да си тръгне. Носеше ѝ посвещение. Важно беше тя да не си тръгне. Да не умре, точно така. Можеше тя да умре, преди той да стигне до върха. Тя не беше там, но можеше да умре, преди той да стигне до върха. Макар че така и не я беше помолил, Андреас я мразеше, задето не беше дошла. Мразеше я и имаше нужда от нея, мразеше я и имаше нужда от нея. Сега всичко беше резултат, нямаше причина. Смътно си спомняше, че някога е бил късметлия. И сега пак беше извадил късмет, тя беше преживяла операцията и химиотерапията. Все още можеше да получи неговото посвещение, стига той да стигне до върха навреме.
Горе имаше грубо скована пейка. Отсрещните зъбери пламтяха на залязващото слънце, но от тази страна долината вече беше в сянка. Билото не беше съвсем полегато, човек лесно можеше да се сурне по ситните камъчета. Отвъд ръба се спускаше дълбока няколкостотин метра пропаст, отвесна гола скала с няколко издръжливи епифити, впили корени в нея.
Том се зададе с пъшкане по пътеката, лицето му беше зачервено, по ризата му бяха избили петна от пот.
— В по-добра форма си от мен — въздъхна той и се стовари върху пейката.
— Гледката си заслужава, нали?
Том послушно вдигна глава да се огледа. Долината се огласяше от врещенето на папагалите. Но красотата на червените скали, зелените клони и синьото небе беше само представа. Светът, битието, всеки атом в него беше ужас.
След като Том се посъвзе от изкачването, Андреас се обърна към него и отвори уста. Искаше му се да каже: За мен всичко е ужас. Няма ли как отново да бъдем приятели? Вместо това рече:
— Между другото… видях дъщеря ти гола.
Очите на Том се присвиха.
Искаше му се да каже: Едва ли ще ми повярваш, но аз я обичах.
— Заповядах ѝ да се съблече и тя се съблече пред мен. Тялото ѝ е страхотно.
— Млъкни! — извика Том.
Почти не я познавах, но я обичах. Обичах и теб.
— Вкарах си езика в нея. Беше много хубаво. Страшно lecker[48], да използвам точната дума на немски. И на нея ѝ хареса.