Накрая дойде един ясен, син неделен следобед, ден след смяната на лятното време, когато се срещнаха в три в парка и играха толкова дълго, че започна да мръква. Форхендът на Пип беше в отлична форма, Джейсън се мяташе насам-натам и бележеше рекорд след рекорд по най-малко допуснати грешки и макар че лакътят вече я наболяваше, на нея не ѝ се искаше да спре. Подаваха си топката невъзможно дълго, напред-назад, туп-туп, толкова дълго, че накрая при всеки удар Пип избухваше в щастлив смях. Слънцето залезе, стана приятно хладно, а те продължаваха. Топката се издигаше в ниска дъга, Пип не отделяше очи от нея, важното беше да я види, просто да я види, нямаше нужда да мисли, тялото ѝ правеше останалото, без да се налага да му казва каквото и да е било. Мигът на съприкосновението, задоволството от обръщането на инерцията на топката, сладостта на сладкото място[49]. От първите дни на престоя си във Вулканите Пип не беше изпитвала такова абсолютно спокойствие. Да, това беше някакво блаженство: дълги разигравания в есенна привечер, проява на умения във все още позволяващия да размахват ракетите здрач, съдбовното тупване на топка за тенис. Това ѝ стигаше.
След това, в сумрака от другата страна на оградата, Пип прегърна Джейсън и отпусна глава на гърдите му. Шоко стоеше търпеливо с отворена уста, усмихнат.
— Добре — прошепна тя. — Добре.
— Време беше — отвърна Джейсън.
— Но първо трябва да ти кажа някои неща.
Дъждът дойде три седмици по-късно. Нищо друго не пробуждаше у Пип такава носталгия по долината на Сан Лоренцо както това, което минаваше за дъжд по източното крайбрежие на залива. Дъждът в Оукланд беше средна работа, рядко биваше силен и винаги отстъпваше на синьо небе, приклещено между хаотичните пипала на идващите от Тихия океан буреносни облаци. Единствено по високото на улавящите облаците планини на Санта Круз дъждът можеше да вали дни наред, без да спира, във всеки един момент умерено силен и нерядко изсипващ се като из ведро, по цяла нощ, по цял ден, реките се вдигаха и миеха отдолу мостовете, пътищата се покриваха с наноси от кал и паднали клони, навсякъде имаше скъсани електрически жици, фаровете на аварийните автомобили на енергото прорязваха царящия посред бял ден дъждовен сумрак. Ето това беше истински дъжд. Преди да настъпи сушата, всяка зима беше валяло по двеста литра на квадратен метър.
— Май ще трябва да се прибера във Фелтън за малко — каза Пип на Джейсън една вечер.
Двамата се спускаха с чадъри по хълма, връщаха се от дома „Света Агнес“. Пип ходеше при Рамон всеки месец, макар че нещата между тях вече не бяха същите. Сега той беше повереник изцяло на Мари, не искаше и да чуе за Стивън. Имаше нови приятели, включително „гадже“ и гледаше много сериозно на простичките си задължения на портиер, които се беше научил да изпълнява. Пип искаше Джейсън да се запознае с него, преди тя да изчезне напълно от живота му.
— Колко малко? — попита Джейсън.
— Не знам. Няколко седмици може би. Повече, отколкото имам право на отпуск. Подозирам, че няма да се оправя лесно с мама. Ще е най-добре да напусна.
— Мога ли да идвам там?
— Не, аз ще се връщам от време на време. Бунгалото е петдесет квадрата. Освен това ме е страх, че ако видиш майка ми, ще си плюеш на петите. Ще решиш, че съм същата като нея и само се преструвам.
— Всеки го е срам от родителите му.
— Но аз имам основателни причини за това.
Пип беше най-новото увлечение на Джейсън, но за щастие, не беше единственото, тя можеше да го отклони от темата за достойнствата ѝ, като отвори дума за математика, тенис, телевизионни предавания, видео игри, книги. Неговият живот беше много по-богат от нейния и тя се радваше на свободното пространство, което това ѝ даваше. Ако пожелаеше отново пълното му внимание, беше достатъчно да придърпа ръцете му към тялото си, в това отношение той беше като кучетата. Ако пожелаеше нещо друго, например да я придружи на посещение на Рамон, Джейсън се съгласяваше възторжено. Той умееше да превърне това, което правеха, в нещото, което най-силно желае. Веднъж беше погълнал пред нея четири най-обикновени ванилови сладки, след което с почуда вдигна петата към очите си, огледа я и възкликна: „Страхотни са!“.
49
Сладкото място, буквално от английски sweetspot, е онази точка от топката, която, щом бъде уцелена, придава нужната посока и скорост. — Б. пр.