Ако станеше богата — а Пип вече усещаше как става, усещаше изкривяващата мисленето тежест на думата „наследство“ — Джейсън щеше да е последният мъж, който я е харесвал, когато все още е била никой. Той беше признал, че стажът при Андреас Волф е „потвърдил“ оценката му за нейната интелигентност, но се кълнеше, че не това е причината да скъса с предишната си приятелка. „Беше просто ти — каза той. — Ти зад касата в „Пийтс“.“ Тя му вярваше по начин, който можеше да се окаже единствен по рода си, но не желаеше Джейсън да го знае. Даваше си сметка колко лесно може да проиграе късмета си с него и още по-ясно съзнаваше благодарение на мемоарите на Том опасностите на любовта. Искаше ѝ се изцяло да му се отдаде, да излее доверието си в него, макар да разполагаше с доказателства, че себеотдаването и неразумно голямото доверие могат да доведат до извращения. Затова си позволяваше да захвърли задръжките единствено в леглото. Това навярно също криеше опасности, но беше по-силно от нея.
Щом се прибраха в апартамента на Джейсън, веднага скочиха в леглото. Да започнеш да се влюбваш в някого, придаваше по-голям смисъл на секса, вдъхваше му едва ли не метафизически измерения; сега ѝ ставаше ясно едно стихотворение на Джон Дън, което бяха учили в колежа и което тогава не беше оценила: „зареяни в екстаз, проникваме в любов незрима“[50]. Но щом екстазът отмина, тревожността отново я завладя.
— Трябва да се обадя на мама — каза тя. — Не мога да отлагам повече.
— Обади ѝ се.
— Ще останеш ли така до мен, докато говоря с нея? Без да мърдаш ръката си от тук? Дръж ме здраво, иначе тя може да ме всмуче по телефона.
— Представям си как налягането изсмуква човек през дупка в самолета — отвърна Джейсън. — Чувал съм, че в такива случаи е изненадващо трудно да задържиш човека до себе си. А може би не е толкова изненадващо, като се има предвид налягането, което крепи един стотонен самолет във въздуха.
— Постарай се — отвърна тя и взе телефона.
Сега, след като Джейсън харесваше тялото ѝ, на нея то също ѝ харесваше. Пип стискаше ръката му, когато майка ѝ вдигна.
— Здрасти, мамо — рече тя и се приготви за обичайното „Котенце!“.
— Да? — отвърна майка ѝ.
— Ъъъ, съжалявам, че отдавна не съм се обаждала, но си мисля да мина да те видя.
— Добре.
— Мамо?
— Ти идваш и си отиваш, както ти скимне. Щом искаш, ела. Няма да те спра. И няма къде другаде да бъда, ще си бъда вкъщи.
— Мамо, наистина съжалявам…
Нещо щракна, линията прекъсна.
— Да му се не види! — възкликна Пип. — Затвори ми!
— Охо!
Не ѝ беше минало през ума, че майка ѝ може да ѝ е ядосана, че дори и техният доведен до крайност случай на морален риск може да има граници. Но като се замислеше, цялата история на майка ѝ в мемоарите на Том представляваше поредица от изоставяния и предателства, последвани от жестоки морални присъди. До този момент Пип не беше изпитвала на гърба си последствията от тези присъди, но подозираше, доколкото можеше да съди по това, че Том като че ли все още се боеше от тях, въпреки изминалите двайсет и пет години, че те са нещо ужасно. Сега и тя се страхуваше от тях и се чувстваше по-близка с Том.
На следващия ден Пип предупреди в „Пийтс“, че напуска, и се обади на господин Навар, за да го уведоми, че възнамерява „да се разбере“ с майка си, и да му поиска пет хиляди долара. Господин Навар нито я подкачи за парите, нито я порица, очевидно беше впечатлен, че е чакала четири и половина месеца, за да поиска нещо. На нея ѝ стана приятно, имаше чувството, че е издържала някакво изпитание, надхвърлила е средното ниво.
Микроклиматите на Сан Лоренцо: тротоарът пред автогарата на Санта Круз беше почти сух, но само две мили по-нататък, докато се изкачваха към Греъм Хил, шофьорът трябваше да включи чистачките. Беше се спуснала зимна вечер. Алеята към бунгалото на майка ѝ беше зарината в иглички, съборени и подгизнали от дъжда, чиито неравноделни ритми заглушаваха всичко останало: на фона на монотонното ромолене стичащите се от клоните капки отекваха силно като някакво пресекливо клокочене. Идващият от долината мирис на влага, биещ на плесен и подгизнали дървета, пробуди сетивната памет и разнежи Пип.
В бунгалото не светеше. Вътре я чакаше звукът от детството ѝ, барабаненето на дъжда по покрива от талашитени плоскости, подлепени с мушама, без изолация и таван. Пип свързваше този звук с майчината обич, която беше тъй неизменна, както и дъждът по това време на годината. Нощем се будеше и чуваше как дъждът продължава да потропва така, както и преди тя да заспи, слушаше го нощ след нощ и това ѝ беше вдъхвало усещането, че е обичана, сякаш дъждът и обичта бяха едно. Дъждът потропваше, докато вечеряха. Дъждът потропваше, докато Пип си пишеше домашните. Дъждът потропваше, докато майка ѝ плетеше. Дъждът потропваше на Коледите с тъжните малки елхички, които раздаваха безплатно на Бъдни вечер. Дъждът потропваше, докато тя отваряше подаръците, за които майка ѝ беше заделяла пари цяла есен.