Пип беше помолила Джейсън да наеме кола от „Зипкар“ и да прибере Том от летището в Сан Хосе, така че тя да наглежда майка си и да я успокоява.
— Доведи и Шоко — беше му поръчала тя.
— Само ще се пречка — отвърна той.
— Точно това е целта. Иначе майка ми ще изперка от страх. А така ще се запознае с теб, ще се запознае с Шоко и, о, да, ето го и бившия ѝ мъж, когото не е виждала от двайсет и пет години.
В четвъртък сутринта отново се разрази буря. Надвечер дъждът барабанеше толкова силно по покрива, че Пип и майка ѝ трябваше да повишат глас, за да се чуват. Стъмни се рано, лампите на няколко пъти премигваха. Пип беше сготвила боб и беше заредила хладилника, включително и с всичко необходимо за „Манхатън“. Майка ѝ се изкъпа, а след това Пип я подсуши със сешоара и се постара да ѝ направи прическа.
— Дай да те гримирам — предложи тя.
Майка ѝ измърмори:
— Защо се глася така…
— Слагаш си броня. Да бъдеш силна.
— И сама мога да се гримирам.
— Дай на мен. Никога не съм те гримирала.
В пет часа, докато Пип палеше печката, Джейсън се обади, че с Том са попаднали в задръстване край Лос Гатос. Майка ѝ седеше на дивана и изглеждаше много добре в марковата си рокля, една поостаряла Анабел, но се поклащаше напред-назад като дете с аутизъм.
— Трябва ти чаша вино — обади се Пип.
— Стремлението ми ме предаде. Точно когато имам най-голяма нужда от него… И къде е то?
— Стремлението ти нашепва да изпиеш чаша вино.
— Ще ме удари в главата.
— Чудесно.
Когато наетата кола най-сетне се зададе по алеята, чистачките се движеха забързано, фаровете превръщаха пороя в бял потоп, Пип изскочи от верандата, където беше излязла да чака, разтвори чадъра и изтича да посрещне Джейсън. Той изглеждаше поуморен от шофирането, но първата му мисъл беше като нейната, а именно да впият устни. След това Шоко заджафка, Пип му отвори задната врата и му позволи да я близне по лицето.
Том се измъкна от колата неохотно, с чадъра напред. Пип му благодари, че е дошъл, и го целуна по месестата буза. За десетте метра от колата до бунгалото Шоко успя не само да подгизне, но и целият да се покрие с мокри иглички от секвоите. Той се промуши покрай Пип и нахлу вътре. Майка ѝ вдигна ръце, сякаш за да го прогони, и смаяно се взря в игличките и калните следи по пода.
— Съжалявам, съжалявам — замърмори Пип.
Тя подбра Шоко и го изкара отново на верандата, където Том чинно си бършеше обувките.
— Адски смешно куче — отбеляза той.
— Харесва ли ти?
— Влюбен съм в него! Бих го взел с мен, ако ми го дадете.
Влязоха, Джейсън вървеше последен. Майка ѝ стоеше до печката и кършеше ръце, срамежливо вдигна поглед към Том. На Пип ѝ беше ясно, че и двамата се мъчат да скрият усмивките си. Само че нямаше как да се сдържат, ухилиха се до уши.
— Здравей, Анабел.
— Здравей, Том.
— Мамо — обади се Пип, — това е Джейсън. Джейсън, майка ми.
Майка ѝ се извърна от Том като в транс и кимна.
— Здравей.
Джейсън ѝ отвърна с леко водевилно помахване с две ръце.
— Здрасти.
— Е, както казах — рече Пип, — едно бързо здрасти и чао от нас. Ще се върнем след вечеря.
— Сигурна ли си, че няма да останете? — попита разтревожено Том.
— Не, вие трябва да си поговорите. Ако остане нещо, после ще ви помогнем да го допием.
И преди да е настъпило някакво объркване, Пип подкара Джейсън навън. Шоко беше толкова дълъг, а верандата толкова тясна, че той нямаше как да се обърне, за да им направи място, и затова се измъкна на заден.
— Може ли да го оставим тук? — попита тя.
— Нося му купичката и няколко лимона.
Пип беше възнамерявала да даде на родителите си два часа да поговорят насаме, но в крайна сметка те станаха почти четири. Първо с Джейсън отидоха в парка, за да се любят на задната седалка. След това едва се бяха обули и се наложи отново да се събуят, за да повторят. После вечеряха в „Дон Кихот“, където свиреше някаква местна група — „Съмнителни типове“. И точно когато Пип и Джейсън се наканиха да си тръгват, групата засвири песен, на която просто нямаше как да не излязат да танцуват, песента за сродната душа[51].