Андреас включи отоплението и поведе Петра към стаята, която едно време беше негова. Бързо щеше да се отърси от носталгията, щом пъхнеше лице между краката ѝ; във влака вече я беше опипал през панталона. Тя обаче заяви, че първо иска да се изкъпе.
— Не е нужно да се къпеш заради мен.
— От четири дни не съм се къпала.
Мократа хавлия беше допълнителна разправия, трябваше да я подсуши и сгъне, преди да си тръгнат. Но все пак беше важно да прояви уважение към момичето и желанията му.
— Няма проблем — увери я той мило. — Изкъпи се.
Андреас се настани на детското си легло и докато отпиваше от бирата, чу как ключалката на вратата на банята щракна. През следващите седмици от семенцето на това щракване покълна необуздана параноя: защо Петра беше заключила вратата, след като бяха сами в къщата? Твърде невероятно беше да е знаела какво ще последва или да е била замесена. Но защо иначе да се заключва, освен ако не е искала да се предпази?
От друга страна, може би просто обичайният му лош късмет беше довел до това, че тя се беше оказала заключена в банята — шуртенето и плискането на водата бяха заглушили шума от приближаването на колата и стъпките — когато на входната врата се потропа силно и се чу вик:
— Volkspolizei![5]
Водата изведнъж спря. Андреас се поколеба дали да не побегне, само че нямаше как да остави Петра във ваната. Той неохотно се надигна от леглото и отиде да отвори. На прага стояха двама милиционери, осветени от фаровете на патрулката.
— Да?
— Документите, моля.
— Случило ли се е нещо?
— Документите, ако обичате.
Ако милиционерите имаха опашки, те нямаше да се размятат доволно; ако имаха щръкнали уши, те щяха да са присвити назад. Старшият огледа намръщено синия паспорт на Андреас и го подаде на колегата си, който го отнесе към патрулката.
— Имате ли разрешение да бъдете тук?
— В известен смисъл.
— Сам ли сте?
— Както виждате. — Андреас отстъпи любезно. — Ще влезете ли?
— Трябва да се обадя по телефона.
— Заповядайте.
Милиционерът пристъпи предпазливо. Андреас подозираше, че милиционерът се страхува повече от собствениците на вилата, отколкото от възможността вътре да се спотайват въоръжени престъпници.
— Вилата е на родителите ми — обясни той.
— Познаваме председателя на Комитета. Но не и вас. Никой няма разрешение да бъде тук тази вечер.
— Пристигнах преди петнайсет минути. Похвална бдителност.
— Видяхме светлината.
— Наистина похвална бдителност.
От банята се чу гъргорене на изтичаща в канала вода; впоследствие Андреас си даде сметка колко е странно, че милиционерът не беше проявил никакъв интерес към банята. Той прелисти оръфано черно тефтерче, намери някакъв номер и го набра на телефона на председателя на Комитета. В онзи момент единственото, което имаше значение за Андреас, беше милиционерите да си тръгнат и да го оставят да пирува с малката Петра. Всичко останало беше толкова неприятно, че не му се мислеше за него.
— Другарю председател? — Милиционерът се представи и сковано докладва, че са заловили нарушител, който твърди, че е роднина. След това няколко пъти повтори: — Да, да.
— Дайте ми да поговоря с него — обади се Андреас.
Милиционерът му махна да замълчи.
— Искам да говоря с него.
— Слушам, веднага — рече милиционерът на председателя на Комитета.
Андреас се опита да дръпне слушалката. Милиционерът го блъсна в гърдите и го събори на пода.
— Не, опита се да вземе телефона… Точно така… Да, разбира се. Ще му предам… Слушам. — Милиционерът затвори и погледна Андреас. — Обирай си крушите и да не си стъпил повече тук.
— Ясно.
— Ако пак се появиш, няма да ти се размине толкова лесно. Председателят ясно го подчерта.
— Всъщност той не ми е истински баща — рече Андреас. — Просто случайно съвпадение на имената.
— Аз лично се надявам — отвърна милиционерът, — че някой ден ще се домъкнеш отново и аз пак ще съм дежурен тогава.
По-младият му колега се върна и му връчи паспорта на Андреас, старшият го прегледа с присвити устни и след това го хвърли в лицето на Андреас.
— На тръгване заключи вратата. Хаймана!
След като милицията си замина, той почука на вратата на банята и нареди на Петра да изгаси и да го чака вътре, без да мърда. После угаси другите лампи, излезе и се отправи в тъмното към гарата. Патрулката беше спряла с угасени фарове още на първия завой, Андреас помаха на милиционерите вътре. На следващия завой се шмугна зад няколко бора и изчака патрулката да мине. Тазвечерното приключение му беше нанесло немалки щети и той нямаше намерение да остане на сухо. Но когато най-сетне успя да се прокрадне обратно във вилата и завари Петра свита от страх на детското му легло, Андреас беше толкова ядосан от понесеното унижение, че изобщо не го интересуваше дали тя е в настроение, или не. Заповяда ѝ какво да направи в тъмното, а после Петра се разплака и заяви, че го мрази; чувството беше взаимно. Никога повече не я видя.