— Не — възрази тя. — Ще решат, че лъжа. Не ти разказах всичко, срам ме е. Нарочно се опитвах да привлека вниманието му.
— Няма значение. Ти си на петнайсет. Според закона не носиш отговорност. Освен ако не е пълен глупак, сега той би трябвало да е обезумял от страх. Ножът е в теб.
— Дори и да ми повярват, това ще провали живота на всички, включително и моя. Няма да имам дом, няма да мога да отида в университета. Дори и сестра ми ще ме намрази. По-добре да му давам това, което иска, докато не стана достатъчно голяма да се изнеса.
— Това ли искаш?
Тя поклати глава.
— Нямаше да съм тук, ако го исках. Но сега виждам, че никой не може да ми помогне.
Андреас не знаеше какво да отговори. Той искаше тя да дойде да живее с него в мазето на църквата. Можеше да я закриля, да я образова, да упражнява английския си с нея, да я обучава като възпитател и да ѝ бъде приятел, да живее с нея така, както крал Лир си представя живота с Корделия, да следят вестите от дворците и да се смеят кой пропада и кой се издига[7]. След време може би щяха да станат семейство, семейството от мазето, и да си живеят в усамотение.
— Може да ти намерим стая тук — рече той.
Анагрет отново поклати глава.
— Той и без това вече мърмори, че се прибирам късно. Мисли, че излизам с момчета. Ако изобщо не се прибера, ще издаде майка ми.
— Той ли ти го каза?
— Той е лош човек. Дълго време мислех, че е добър, ала не е така. Сега само ме заплашва. Няма да спре, докато не получи всичко, което иска.
Друго странно усещане, този път не плач, а вълна на омраза бликна в Андреас.
— Може да го убия — каза той.
— Не това имах предвид, когато те помолих за помощ.
— Все нечий живот ще бъде провален — продължи той, следвайки логиката на омразата си. — Защо да не са неговият и моят? Аз и без това съм почти като в затвор. Храната там едва ли ще е по-лоша. Ще си чета книги на разноски на държавата. А ти ще можеш да учиш и да помогнеш на майка си да преодолее зависимостта си.
Тя изсумтя подигравателно.
— Чуден план. Да се опиташ да убиеш културист.
— Ясно е, че няма да го предизвикам в открит двубой.
Погледът ѝ показваше, че не ѝ се вярва той да говори сериозно. И това щеше да е вярно за всеки един миг в живота му досега. Насмешливостта беше негова втора природа. Само че когато ставаше дума за Анагрет, на Андреас му беше трудно да види смехотворната страна на нехайното унищожаване на живота на хората в Републиката. На път беше да се влюби в нея и не можеше да обуздае чувствата си, а нямаше как да ги превъплъти в действие, нямаше как да я накара да повярва, че може да му има доверие. Тя явно беше зърнала част от това изписано на лицето му, тъй като изражението ѝ се промени.
— Не бива да го правиш — рече тя тихо. — Той просто е извратен. Всички в семейството ми са извратени, всеки, до когото се докосна, е извратен, и аз съм извратена. Просто ми трябва помощ.
— Няма кой да ти помогне в тази страна.
— Не може да е така.
— Но е така.
Анагрет се взираше мълчаливо в пейките пред тях, в жалкото мъждиво осветено разпятие над олтара. Дишането ѝ беше накъсано и учестено.
— Няма да ми е мъчно за него, ако умре — каза накрая тя. — Но би трябвало да го направя аз, а аз не бих го сторила. Никога. Предпочитам да му стана любовница.
Като се замислеше, Андреас също не гореше от желание да убие Хорст. Можеше да си представи да оцелее в затвора, но етикетът „убиец“ не пасваше на образа, който си беше изградил за себе си. А този етикет щеше да го следва до края на живота му и Андреас нямаше да може да се харесва толкова, колкото се харесваше сега, а и другите също нямаше да го харесват. Нямаше нищо против да бъде Assibräuteaufreißer, сваляч на морално разложени девойки, този етикет беше смехотворен. Но не беше убиец.
— Е — рече Анагрет и се надигна. — Все пак ти благодаря за предложението. И за това, че ме изслуша, без да се задавиш от отвращение.
— Почакай — спря я той.
Беше му дошла друга идея: ако тя му помогнеше, можеше да не го хванат веднага, а дори и да го хванеха, красотата ѝ и любовта му щяха да бъдат част от стореното. Той нямаше да е обикновен убиец, а мъжът, разправил се с насилника на това невероятно момиче.
— Вярваш ли ми? — попита Андреас.
— Приятно ми е да си говоря с теб. Не мисля, че ще издадеш тайните ми.
Не това искаше да чуе. Думите ѝ го накараха да се срамува от мечтите си да я обучава в мазето.