Веднъж Андреас толкова ѝ се ядоса, че я ритна в пищяла и тя закуцука из всекидневната, правеше се, че ужасно я боли, и крещеше на английски: „Докоснат! Няма спор!“[9]. Беше толкова смешно и едновременно с това дразнещо, че той изтича и я ритна отново, по-силно. Сега обаче майка му се свлече на пода и застина неподвижно. Андреас се засмя и се зачуди дали да я ритне за трети път, това беше страхотна игра. Но тъй като тя не помръдваше, той се разтревожи и коленичи до главата ѝ. Катя дишаше, не беше мъртва, но погледът ѝ беше отнесен.
— Мамо?
— На теб приятно ли ти е да те ритат? — прошепна тя безизразно.
— Не.
Катя не каза нищо повече, но той беше изключително преждевременно развит и веднага се засрами от постъпката си. Нямаше нужда майка му да му обяснява кое е редно и кое — не, и тя никога не го правеше. Андреас започна да я побутва и подръпва, опита се да я вдигне, нареждаше: „Мамо, мамо, извинявай, че те ритнах, стани, моля те“. И тогава тя заплака, не престорено, а с истински сълзи. Той престана да я побутва, не знаеше какво да прави. Изтича в стаята си и също заплака, като се надяваше, че тя ще го чуе. Съдра се от рев, ала майка му така и не дойде. Той избърса сълзите си и се върна във всекидневната. Тя лежеше на пода в същото положение, очите ѝ бяха отворени.
— Мамо?
— Нищо лошо не си направил — прошепна тя.
— Не те нараних, нали?
— Ти си съвършен. Светът не е.
Майка му не помръдваше. Единственото, което му дойде на ума, беше да се върне в стаята си и да легне неподвижно като нея. Но това бързо му омръзна и той взе една книга. Още четеше, когато чу баща си да се прибира. „Катя? Катя!“ Стъпките на баща му отекваха строго, ядосано. След това се разнесе плесница. След миг втора. После отново стъпките на баща му, после и на майка му, после тракане на тенджери и тигани. Андреас отиде в кухнята, майка му го посрещна с нежна усмивка, познатата нежна усмивка, и го попита какво чете. Докато вечеряха, родителите му си говореха както обикновено, щом баща му споменеше някого, майка му подхвърляше нещо забавно и леко язвително по негов адрес, на което той отговаряше: „От всеки според способностите“, или с някоя друга подобна партийна мъдрост, а тя се обръщаше към Андреас и му намигваше. Колко я обичаше! Обичаше ги и двамата! Случилото се по-рано беше сън, лош сън.
Много от първите му спомени бяха от заседания в университета, на които тя го беше водила. Майка му го настаняваше да седне в ъгъла, встрани от заседателната маса, и той, като истински вундеркинд, четеше илюстровани издания, на немски Вернер Шмол, „Nackt unter Wölfen“, „Kleine Shakespeare — Fabeln für junge Leser“[10], на английски „Робин Худ“ и Стайнбек, докато събралите се преподаватели се надпреварваха да предлагат нови начини да съчетаят програмата по английски с класовата борба в помощ на немските работници. Никъде другаде в университета не се провеждаха толкова потискащо доктринерски заседания, а причината за това беше, че Катедрата по английски се смяташе за маловажна и постоянно биваше подлагана на критики. Андреас разви едва ли не телепатична връзка с майка си, знаеше кога да вдигне поглед от книгата, за да улови нейното намигване, което му казваше, че заедно трябва да изтърпят това мъчение и че те двамата са по-умни от всички останали. На колегите ѝ навярно не им беше приятно в стаята да има малко дете, но Андреас отрано можеше сам да си се занимава с нещо и беше толкова свързан с майка си, че усещаше какво би я изложило и никога не го правеше. Само в крайни случаи ставаше и я дръпваше за ръкава да го заведе до тоалетната.
При едно от по-дългите заседания — така разказваше Катя, Андреас не помнеше този случай — той заклюмал над книгата и отпуснал глава на облегалката на стола. Един от колегите на Катя, в опит навярно да прояви тактичност и без да знае за езиковите му умения, предложил на английски момчето да отиде да „залегне“ в кабинета ѝ. Щом го чул, Андреас веднага скочил и извикал на английски: „Който казва „заляга“ вместо „поляга“, сам се излага!“. Вярно, той от малък беше усвоил разликата между „залягам“ и „полягам“ и имаше високо мнение за своите способности, ала въпреки това не му се вярваше на шест години да е бил чак толкова умен. Катя настояваше, че е било точно така. Това беше една от многото ѝ истории за преждевременното му развитие: как английският на шестгодишния ѝ син бил по-добър от този на колегата ѝ в университета. Постоянното ѝ разказване не смущаваше кой знае колко Андреас, макар че той по-късно стигна до извода, че е трябвало. От малък се беше научил да не обръща внимание на майчината си гордост, смяташе я за подразбираща се и не се замисляше за нея.
10
В. Шмол е източногермански писател на юношески и детективски романи, „Голи сред вълци“ е роман на Б. Апиц, „Шекспир, преразказан за малките читатели“ (нем.). — Б. пр.