Единственото, с което всички в Републиката разполагаха в изобилие, беше време. Каквото не успееш да свършиш днес, спокойно се отлагаше за утре. Всичко друго не достигаше, ала времето се точеше безкрайно, особено ако си със счупен глезен и си изключително умен. Домашните бяха фасулска работа за момче, което четеше от тригодишно и от петгодишно знаеше таблицата за умножение; да се фука пред съучениците с интелигентността си, бързо омръзваше; момичетата не го интересуваха, а откакто беше видял призрака, вече не му беше приятно да разговаря с майка си. Тя си беше все така интересна, по време на вечеря размахваше интересността си под носа му като парче сочен плод, ала той беше загубил апетит за нея. Живееше в безбрежна пролетарска пустиня на безкрайно време и отегчение и затова не виждаше нищо нередно, нито пък прекомерно в това, да отделя голяма част от деня си, за да твори красота: да преобразява празния лист в красиви женски лица, които дължаха съществуването си на него, и едновременно с това да преобразява свития мек плужек в гащите си в як, здрав токмак. До такава степен престана да се срамува от творенията си, че започна да рисува на дивана във всекидневната и понякога толкова се вглъбяваше в творчеството си, че забравяше да се самозадоволи.
— Кой е това? — попита един ден майка му, надничайки иззад рамото му.
Тонът ѝ беше игрив.
— Никой — отвърна той. — Просто лице.
— Това лице все трябва да принадлежи на някого. Някоя съученичка?
— Не.
— Доста си добър. С това ли се занимаваш, като се затвориш в стаята си?
— Да.
— Имаш ли и други рисунки? Искам да ги видя.
— Не.
— Личи си, че имаш талант. Покажи ми и другите рисунки.
— Изхвърлям ги, след като ги завърша.
— И няма нито една?
— Точно така.
Майка му се намръщи.
— Нарочно ли го правиш? За да ме нараниш?
— Мисълта за теб изобщо не ми е минавала през ума, честна дума. Ако беше така, това щеше да е обезпокоително, нали?
— Мога да ти помогна — рече тя, — но трябва да говориш с мен.
— Не искам да говоря с теб.
— На тази възраст е нормално да се възбуждаш от рисувани изображения. Да изпитваш влечение, е съвършено здравословно. Мен ме интересува единствено чие е това лице.
— Това е измислено лице, майко.
— В рисунката обаче се долавя нещо лично. Сякаш много добре знаеш на кого трябва да е това лице.
Андреас не отговори, прибра листа в една папка и се скри в стаята си, като затръшна вратата. Когато отвори папката, нарисуваното лице му се видя грозно. Отвратително, отвратително. Той скъса листа. Майка му почука на вратата и надникна.
— Защо скочи от моста? — попита тя.
— Казах ти. Предизвикаха ме.
— Искаше ли да се нараниш? Кажи ми истината, важно е. Ако направиш това, което баща ми ми причини, няма да го преживея.
— Казах ти вече, Йоахим ме провокира.
— Твърде умен си, че да направиш такава глупост само за да се покажеш.
— Уф, хубаво. Исках да си счупя крака, за да имам повече време да си бия чекии.
— Не се прави на шут.
— Моля те, махни се, че да си бия една чекия. — Думите сами изскочиха от устата му, но шокът от произнасянето им на глас като че ли изключи задръжките му. Той скочи, закуцука към нея и разтреперан, ухилен до уши, заповтаря: — Моля те, махни се, че да си бия една чекия! Моля те, махни се, че да…
— Престани!
— Аз не съм като баща ти. Аз съм като теб. Но поне не засягам никой друг. Вредя единствено на себе си.
Попадението му я накара да се изчерви.
— Говориш глупости.
— Естествено. Аз съм лудият. Не мога да различа дори сокол от сойка![15]
— Стига си се правил на Хамлет.
— Премного сродник, твърде малко син!
— Влязла ти е в ума някаква съвсем погрешна представа — рече тя. — И то почерпана от книга, не от действителността. Тези намеци страшно ме дразнят. Започвам да мисля, че баща ти е прав, не биваше да ти позволявам да четеш книги, които не са за възрастта ти. Все още мога да те предпазя, но трябва да ми се довериш. Да разкриеш какво мислиш наистина.
— Нищо не мисля.
— Андреас…
— Моля те, махни се, че да си бия чекия!
Той я предпазваше, не тя него, и когато баща му се прибра от поредната си обиколка по заводи и предприятия и го уведоми, че има насрочен час за психолог, Андреас реши, че при срещите си със специалиста задачата му ще е да продължи да закриля майка си. Баща му не би го поверил на психолог, който да не е идеологически подкован и одобрен от Щази. Само че колкото и да ненавиждаше майка си, Андреас за нищо на света не би споделил с психолога за срещата си с призрака.