— Една секунда — рече тя.
— Гладна ли си?!
— Не! Или май да, изведнъж ме преряза. Но в ресторанта не бях.
Тя отключи и влезе. Във всекидневната съквартирантът ѝ шизофреник Драйфус и слабоумният им съквартирант Рамон гледаха баскетболен мач на измъкнат от кофата за боклук телевизор, за който третият им съквартирант Стивън, онзи, в когото в общи линии Пип беше влюбена, беше спазарил отнякъде цифров приемник. Тялото на Драйфус, разплуто от лекарствата, които засега той редовно пиеше, изпълваше нисък, намерен на тротоара край кофите за боклук фотьойл.
— Пип, Пип — извика Рамон, — Пип, къде беше, нали каза, че ще ми помогнеш с ученето, искаш ли да учим сега?
Пип вдигна пръст към устните си и Рамон запуши уста с две ръце.
— Да — обади се тихо Драйфус. — Пип не иска никой да разбере, че си е дошла. Защо ли? Дали не е заради немските шпиони в кухнята? Наричам ги „шпиони“ не в тесния смисъл на думата, разбира се, макар че навярно тя си е съвсем на място, като се има предвид, че в Оукландския кръжок за ядрено разоръжаване членуват най-малко трийсет и пет души, сред които Пип и Стивън в никакъв случай не са най-маловажните, но все пак немците, с типичното си немско любопитство и сериозност, са решили да почетат с присъствието си точно нашата къща и се мотаят тук вече почти цяла седмица. Любопитен факт, който си струва да бъде задълбочено анализиран.
— Драйфус — изсъска Пип и пристъпи към него, за да не повишава глас.
Драйфус спокойно преплете дебелите си пръсти върху корема и продължи да говори на Рамон, на когото никога не му омръзваше да го слуша.
— Дали Пип не иска да избегне среща с немските шпиони? Особено тази вечер? Когато е довела у дома млад господин, с когото петнайсет минути се мляскаха на верандата?
— Ти си шпионин! — прошепна ядосано Пип. — Адски ме дразни това твое шпиониране!
— Дразни я, че виждам неща, които един интелигентен човек няма как да не забележи — обясни Драйфус на Рамон. — Да видиш това, което е пред очите ти, не е шпиониране, Рамон. Може би и немците точно това правят. Това, което прави шпионина шпионин, е мотивът и затова, Пип — той се завъртя към нея, — затова бих те посъветвал да си зададеш въпроса какво търсят тук тези любопитни, сериозни германци.
— Нали не си спрял да си пиеш хапчетата? — прошепна Пип.
— „Мляскам се“, Рамон. Ето ти една хубава нова дума, нали искаше да учиш.
— Какво означава?
— Как какво, „целувам се“! „И ме зацелува тъй жарко, сякаш скубеше цветя от устните ми.“[1]
— Пип, ще ми помогнеш ли с ученето?
— Струва ми се, че има други планове за тази вечер, приятелю.
— Не, миличък, не мога сега — прошепна Пип на Рамон и след това се обърна към Драйфус. — Германците са тук, защото ги поканихме, нали имаме свободна стая. Но за другото си прав, не искам да разберат, че съм се прибрала.
— Какво ще кажеш, Рамон? — попита Драйфус. — Да ѝ помогнем ли? Тя отказва да ти помогне с ученето.
— О, я стига! Помогни му ти! Ти си най-големият всезнайко тук.
Драйфус отново се завъртя към Пип и се взря спокойно в нея, в очите му проблясваше само разум, без следа от емоции. Хапчетата като че ли овладяваха заболяването му дотолкова, че той да не обикаля по улиците с нож в ръка, но то пак си личеше в очите му. Стивън я беше уверил, че Драйфус гледа всички по същия начин, ала въпреки това тя беше убедена, че ако той спре лекарствата, ще подгони с ножа не друг, а нея, тя ще е човекът, в когото Драйфус ще съзре всичките си злощастия на този свят, заговора срещу себе си; освен това Пип смяташе, че той долавя истината за нейната лъжовност.
— Тези шпиониращи немци ми лазят по нервите — заяви Драйфус. — Влязат ли в нечия къща, първата им мисъл е как да я завладеят.
— Те се борят за мир, Драйфус. Вече колко, седемдесет години, откакто се отказаха да завладяват света.
— Искам ти и Стивън да ги накарате да си тръгнат.
— Добре! Ще го направим! Но по-нататък. Утре.
— На нас немците не ни харесват, нали, Рамон?
— На нас ни харесва, когато сме си само ние петимата, като истинско семейство — обади се Рамон.
— Е… не съвсем семейство. Не е точно така. Всеки от нас си има свое семейство, нали, Пип?
Драйфус отново я погледна в очите, многозначително, знаещо, без човешка топлина — или пък просто без капчица желание? Може би всеки мъж щеше да я гледа тъй безжалостно, ако сексът изпаднеше напълно от уравнението? Тя се приближи към Рамон и сложи ръка на дебелите му отпуснати рамене.
— Рамон, миличък, тази вечер съм заета. Но утре цялата вечер ще си бъда вкъщи. Става ли така?