— Когато пак отидеш да си легнеш там, вземи си възглавница. Да не ти убива подът.
— Признавам, че и преди съм имала подобни пристъпи. Но това са просто пристъпи. Съжалявам, ако ти е било толкова трудно да живееш с тях. Не мисля, че те са в състояние да обяснят това, което ти ни причини.
— Значи, аз си имам мое, уникално душевно заболяване.
— Както и да е. — Катя се обърна, тръгваше си. — Моля те, помисли си хубаво. Според мен е добре, че проведохме този честен разговор.
Андреас едва се насили да потуши подтика си да хукне след нея и да разбие главата ѝ с първото, което му попадне подръка, и това определено не говореше добре за психическото му състояние. В крайна сметка той все пак успя да се овладее, което вече беше добър знак. Следващият му подтик — да изтича навън и да намери някое момиче, с което да скочи в кревата — беше не само напълно естествен и издаващ здрава психика, но и лесно осъществим. Вече разполагаше с непоклатимо доказателство за принадлежността си към берлинската бохема. Той натъпка малко дрехи и книги в един сак. През следващите седем години видя майка си само два пъти, случайно, отдалеч.
През цялата седмица не спря да вали, ту отслабваше, ту се изливаше порой и три нощи подред Андреас не успя да се наспи като хората, притесняваше се как ще се отрази дъждът на плановете им. Задремеше ли за няколко минути, сънуваше сънища, които в друг момент щяха да му се сторят смехотворно ясни в посланията си — необяснимо изчезващ труп и появата на подаващи се изпод леглото крака в мига, в който някакви хора влизат в стаята му — но предвид обстоятелствата те бяха истински кошмари, от онези, от които би се събудил с облекчение. Сега будуването беше по-тежко от кошмарите. Той постоянно обмисляше плюсовете и минусите на дъжда. Плюс: нямаше да има луна. Минус: дълбоки отпечатъци и следи от гуми. Плюс: лесно за копаене и хлъзгави стълби. Минус: хлъзгави стълби. Плюс: чистенето. Минус: кал… Притеснението беше като някакво животинче, не спираше да го гризе. Единственото, което му носеше известна утеха, беше мисълта, че Анагрет със сигурност страда повече и от него. Утехата да се чувства свързан с нея. Утехата на любовта, на смайващото откритие, че изживява страданието ѝ по-силно от своето, че се тревожи повече за нея, отколкото за себе си. Докато успяваше да задържи тази мисъл и да съществува в нея, можеше да продължи да диша.
„Има висше същество, което доизработва замислите хорски…“[18]
В три и половина следобед в сряда раницата му беше готова, в нея беше пъхнал комат хляб, ръкавици, кълбо здрава тънка тел и панталони за преобуване. Струваше му се, че през нощта изобщо не е мигнал, но навярно беше подремнал поне малко. Излезе от мазето на църквата през задното стълбище, навън леко ръмеше. Групичка от лекетата пушеха цигари в салона на първия етаж, вече бяха светнали лампите.
Във влака Андреас седна до прозореца, придърпа качулката на непромокаемото яке над лицето си и се престори на заспал. Слезе на „Рансдорф“ и тръгна по тротоара със сведен към земята поглед, вървеше по-бавно от прибиращите се по домовете си хора, които явно бяха избягали по-рано от работа, и ги изчака да се разпръснат. Небето беше притъмняло. Щом остана сам, той закрачи по-оживено, сякаш е излязъл да поспортува. Край него профучаха две коли, не бяха патрулки. В дъжда можеше да мине за всеки. Когато стигна до последния завой преди къщата и не видя никого на шосето, се затича. Тук почвата беше песъчлива и не задържаше вода. Поне нямаше да остави кални следи по чакъла на алеята.
Колкото и да беше премислил всичко, пак не му беше съвсем ясно как ще стане цялата работа, как хем да остане скрит, хем да е достатъчно близо да нанесе удара. Отчаяно желаеше да не забърква Анагрет, да опази добрината ѝ неопетнена, но се боеше, че това е невъзможно. Опасението, че може да се стигне до някакво ужасно боричкане между тримата, което би унищожило вярата ѝ в него, цяла нощ не му беше давало мира.
Андреас опъна телта над второто от дървените стъпала към задната веранда и я завърза за подпорите на навеса. Прокара я ниско, така че да не си личи твърде много, когато Анагрет я прескочи, а при затягането ожули малко от боята на гредите, но за това нищо не можеше да направи. В първата си вечер на тревоги беше станал посред нощ, за да направи експеримент с падане от стълбите към мазето на църквата. Изненада се колко тежко политна, макар да знаеше, че ще се спъне, едва не си изкълчи китката. Само че не беше толкова як като пастрока, не беше културист…
Мина от предната страна на вилата и събу обувките си. Чудеше се дали двамата милиционери, които беше срещнал тук миналата зима, не патрулират отново наоколо. Спомни си как старшият беше изразил надежда да се срещнат отново. „Ще видим“, рече той на глас. Прозвуча малко по-спокойно, тревогата му беше поспаднала. Много по-добре беше да вършиш нещо, отколкото само да си мислиш какво как ще направиш. Андреас влезе в къщата и взе ключа за бараката от куката, на която го закачаха, откакто се помнеше.