Излезе отново, обу се и внимателно заобиколи към задния двор, като се стараеше да не оставя следи. Щом се скри в бараката, която нямаше прозорци, заопипва рафтовете и откри фенера на обичайната лавица. Светна, за да провери дали разполага с всичко необходимо. Ръчна количка — да. Лопата — да. Погледна часовника си и се стресна, беше станало почти шест. Угаси фенера и излезе в дъжда с него и с лопатата.
Мястото, на което се беше спрял, беше зад бараката, където баща му изхвърляше окосената трева и опадалите листа. Зад купчината се издигаха рехави борове, окапалите иглички образуваха дебел слой върху набраздената от сковаващия през зимата лед земя. Тук цареше почти непрогледен мрак, само през няколко сивеещи пролуки между дърветата, разкриващи по-ясното небе на запад, проникваше някаква светлина. Мозъкът му работеше толкова добре, че Андреас се сети да свали часовника си и да го прибере в джоба, за да не го одраска при копаенето. Включи фенера, сложи го на земята и разчисти игличките, като задели най-горния пласт настрани в отделна купчина. След това угаси фенера и започна да копае.
Най-много го измъчиха коренищата, съсичането им беше уморително и шумно. Съседните вили обаче тъмнееха, а и през няколко минути той спираше работа да се ослуша. Чуваше се само ромоленето на дъжда и отекващите над езерото обичайни звуци от човешка дейност в далечината. Андреас отново отбеляза със задоволство песъчливостта на почвата. Не след дълго стигна до по-каменист слой, сега лопатата като че ли вдигаше повече шум, но пък не беше толкова хлъзгаво. Той работеше усърдно, сечеше корени, изваждаше по-големите камъни, докато изведнъж не го връхлетя паника, ненадейно се беше сетил, че вътрешният му часовник не е съвсем наред. Изпълзя навън и включи фенера. Дупката беше повече от половин метър дълбока. Не беше достатъчно, но за начало беше добре.
Заповяда си да хване отново лопатата, ала сега тревогата му се върна, постоянно се питаше колко е часът, колко е часът. Не биваше да се поддава, трябваше да продължи да копае, без да мисли, колкото издържи, но не след дълго от притеснение вече нямаше сили да забие лопатата в земята. А още нямаше девет и половина, Анагрет още не беше отишла на срещата с пастрока си в града; Андреас се изкатери от дупката и се насили да хапне малко хляб. Отхапи, сдъвчи, глътни, отхапи, сдъвчи, глътни. Само че беше жаден, а не беше взел вода.
Напълно неспособен да разсъждава трезво, той хвърли хляба на земята и се върна до бараката заедно с лопатата. Почти не помнеше къде е и какво прави тук. Захвана се да избърше ръкавиците си в мократа трева, ала беше толкова замаян, че се надигна и тръгна, без да доизчисти калта от ръцете си. Пое през двора, стъпи не където трябва и остави дълбок отпечатък в цветната леха, клекна и набързо заличи следата, но междувременно успя да остави още няколко. Вече беше твърдо убеден, че минутите отлитат като секунди, без да си дава сметка за това. Виждаше, макар и сякаш някак много отдалеч, колко безумно се държи. Представяше си как цяла нощ ще оставя следи, докато си бърше ръцете, изкаляни при заличаването на следи, които е оставил, докато си бърше ръцете, но едновременно с това усещаше и опасността, която го грози, ако даде воля на въображението си. Съзнанието му си играеше с него, погаждаше му номера, сякаш това беше някакво инфантилно средство за отвличане на вниманието му от притеснението. Ако позволеше руменият цвят на мъжеството да посърне[19], по-добре да хвърли лопатата, да се върне в града и да се изсмее на идеята, че става за убиец. Да бъде предишният Андреас, а не мъжът, който искаше да бъде сега. Точно така стоеше въпросът според него. Трябваше да убие настоящата си личност, като убие някой друг.
— Майната му — измърмори той, като реши да остави дълбокия отпечатък незагладен.
Не знаеше колко дълго е клечал в тревата, унесен в разсейващи, губещи ценни минути мисли, но се боеше, че е минало повече време, отколкото му се е сторило. И отново сякаш от голямо разстояние видя, че разсъждава налудничаво. Може би това беше лудостта: авариен клапан, който изпуска напрежението на непоносимата тревожност.
Интересна идея, но сега не ѝ беше времето. Сега трябваше да си припомни десетките предстоящи дребни задачи, и то в тяхната правилна последователност, само че те отказваха да изплуват в ума му. Озова се отново на предната веранда, без да помни как е стигнал до там. Това не предвещаваше нищо добро. Андреас свали калните обувки и чорапите — с тях се хлъзгаше — и влезе вътре. Какво друго, какво друго, какво друго? Беше оставил ръкавиците и лопатата на предната веранда. Върна се да ги вземе и пак влезе. Какво друго? Затворѝ вратата и я заключи. Отключи задната врата. Пробвай да я отвориш.
19
„Тъй разумът прави ни пъзливци и руменият цвят на мъжеството посърва под отровното белило на многото мъдруване.“ — У. Шекспир, „Хамлет“, Действие III, Сцена I, прев. В. Петров. — Б. пр.