Тя като че ли изобщо не го слушаше, беше потънала в унеса на нещастието си.
— Прибраха майка ми. Все нещо трябваше да им кажа. Вкараха я в психиатрия заради пристрастеността ѝ към наркотиците, а после в затвора.
— Съжалявам.
— Но тя не спира да пише писма до кого ли не. Настоява да разследват изчезването. През февруари ще я пуснат.
— Теб разпитваха ли те от милицията?
— Не бива да се виждаме — каза Анагрет, впила очи в земята. — Ти направи много за мен, но не бих могла да го понеса.
— Анагрет! Теб разпитваха ли те?
Тя поклати глава.
— Значи, все още може да оправим нещата. Нека поне се опитам.
— Когато те видях, изпитах ужасяващо чувство. Желание, смърт и онова… Пълна каша, ужасна каша. Не искам отново да искам такива неща.
— Остави на мен, аз ще се погрижа да не е така.
— Винаги ще е така.
— Нека се опитам.
Тя прошепна нещо, което той не чу добре. Като че ли беше: „Не искам да го искам“. След това изтича при приятелката си и двете поеха забързано нанякъде, без да се обръщат.
Но все пак надежда имаше, реши Андреас. Окрилен от нея, той хукна и не спря да тича през целия път до площада, носещ имената на Маркс и Енгелс. Сега хората по улиците му се струваха само пречка, която трябва да преодолее. Единственото, което го интересуваше, беше да види отново Анагрет. Трябваше да намери начин да потули разследването на убийството, за да бъде с Анагрет.
Майка ѝ, на която, даваше си сметка сега, не беше обърнал достатъчно внимание, беше сериозен проблем. Тя едва ли щеше да спре да настоява за истинско разследване, а скоро щеше и да излезе от затвора. И щеше да настоява, да настоява… След закриването на Щази полицията можеше да изземе досието на случая и да започне свое разследване. Дори и Андреас да я изпревареше, дори и да преместеше трупа, след падането на режима досието неминуемо щеше да изплува. А какво имаше в него? Той осъзна, че е трябвало да попита Анагрет какво точно е казала на агентите на Щази. Дали знаеха за вилата? Или бяха преустановили разследването веднага след като са стигнали до него?
Андреас се върна на „Александерплац“, надяваше се, че ще я намери отново. Напразно кръстосва из тълпата чак докато се стъмни. Двоумеше се дали да не замине за Лайпциг, нямаше да е трудно да намери апартамента на сестра ѝ, най-вероятно Анагрет живееше при нея, само че се боеше, че може да я изгуби напълно, завинаги, ако я преследва с въпроси.
Така се започнаха два месеца на безсилие и страх. През нощта, в която падна Стената, на него му се струваше, че е единственият трезв човек в целия град, пълен с въргалящи се по улиците пияници. Преди щеше да се надсмива на нелепия свършек на продължилото двайсет и осем години затваряне на страната, цялата система беше рухнала в резултат на едно неподготвено изказване на уморения Шабовски[20], но когато в жилището на пастора се разнесоха радостни викове, а след миг и самият пастор дотича по стълбите да му съобщи благата вест, Андреас се почувства като космонавт, който току-що е чул как металният корпус на спасителната му капсула се пропуква от удара на свободно реещ се в Космоса скален къс. Въздухът излита навън, нахлува празнотата. Църквата също се опразни, всички хукнаха към най-близкия пропускателен пункт, за да се убедят с очите си, а той остана свит в леглото си с вдигнати към брадичката колене.
Андреас не изпитваше и ей тонинко желание да прекоси границата. Можеше да отиде в Лайпциг и да намери Анагрет, двамата можеха да се прехвърлят в Западна Германия и никога да не се завърнат, можеха да намерят начин да заминат за Мексико или пък за Тайланд. Но дори и тя да беше готова да приеме живота на бегълка, какъв беше смисълът? Животът му имаше смисъл единствено в родината. Нямаше значение, че я мрази, пак не можеше да я напусне. Струваше му се, че може да се спаси само ако се яви пред Анагрет като мъжа, който ѝ е осигурил безопасност, така че и двамата да могат да вървят по улицата с вдигнати глави. В хаоса, последвал събарянето на Стената, Андреас все повече виждаше в Анагрет единствената си надежда.
Започна да ходи с метрото до „Норманенщрасе“, обикаляше сред протестиращите пред сградата на Щази, надаваше ухо какво говорят хората. Някои казваха, че в момента върви с пълна пара унищожаването на архивите на Щази. Други твърдяха, че досиетата се изпращат с камиони в Москва и в Румъния. Той се опита да си представи как неговото досие бива изгорено или изнесено в чужбина, само че служителите на Щази несъмнено бяха по германски методични и спазваха реда, първо се занимаваха с документите, засягащи собствените им офицери и доносници, а тези документи със сигурност бяха достатъчни, за да запълнят пещите и камионите месеци наред.
20
Гюнтер Шабовски (1929–2015), член на ЦК на ГЕСП, който на 9 ноември 1989 г., в предавана по телевизията пресконференция, в отговор на журналистически въпрос кога ще бъдат премахнати ограниченията за пътуване на източногерманските граждани в чужбина, отговаря: „Незабавно“, и това дава тласък на протестиращите по улиците да започнат да събарят Стената. — Б. пр.