Мина седмица, след това втора. Коледа дойде и отмина, а майка му така и не се обади. Възможно ли беше да е получила досието му и да го е прочела? Дали не се беше отказала от желанието си да се съберат отново? Веднъж вече беше решила, че може да живее без него.
В предпоследния ден от годината Андреас я потърси по телефона.
— Днес е последният работен ден на баща ти — каза тя.
— Да, и това малко ме притеснява — отвърна той. — Като обикновен гражданин няма да има кой знае какви лостове за влияние.
Катя не отговори.
— Майко? Има ли от какво да се притеснявам?
— Имам чувството, че ме изнудваш, Андреас. Че се възползваш от желанието ми да се помирим.
— Помоли ли го, или не си?
— Чакам подходящия момент. Той е ужасно потиснат. Може би е по-добре ти сам да поговориш с него.
— След като вече няма за кога?
— Ще ми кажеш ли какво има в досието ти? Едва ли е чак толкова лошо.
— Не си си мръднала пръста три седмици!
— Не ми крещи, моля те. Не забравяй, че имаш и други роднини.
— Маркус няма нищо общо с операциите вътре в страната.
— Но името му носи тежест. Семейството ти все още разполага с голямо влияние в тази кочина. А и баща ти все още е в Централния комитет.
— В такъв случай поговори с него, моля те.
— Първо искам да разбера какво криеш.
Ако беше сигурен, че това ще му помогне, той с радост щеше да ѝ разкаже всичко, но шестото му чувство му подсказваше да си замълчи и най-вече за нищо на света да не споменава за Анагрет. Затова Андреас отговори:
— Някой ден ще се прочуя, майко. — Това не му беше хрумвало до този момент, но той веднага осъзна истината в думите си, имаше всички дадености да стане известен. — Ще се издигна и ще се прославя, и ти ще се радваш, че си ми майка. Но ако не ми осигуриш досието, ще се прочуя с друго. Което на теб няма да ти хареса.
Последваха още две седмици чакане. Сега дори и в мрачните дни на „Норманенщрасе“ се събираше голяма тълпа и след това ненадейно в един потискащ студен следобед тя стана огромна. Недалеч от главния портал Андреас стъпи на задната броня на една кола, за да се огледа. Докъдето стигаше погледът му, беше пълно с хора. Хиляди хора. Размахваха плакати и знамена, скандираха, край тях се щураха телевизионни екипи.
Stasi RAUS! Stasi RAUS! Stasi RAUS![21]
Протестиращите блъскаха желязната порта, катереха се по нея, като стъпваха по пречките и по пантите, крещяха на пазачите вътре. И изведнъж, неясно как, за ужас на Андреас, двете крила на портата се люшнаха навътре.
Той все още стоеше на бронята на колата, много редове човешки тела от портала. Скочи и се вклини в напиращата напред тълпа, като държеше една ръка разстояние от коженото яке пред себе си в случай на внезапен натиск отзад.
Млада жена вляво от него му извика закачливо:
— Ей!
Лицето ѝ беше симпатично, но съвсем смътно познато, даже може би изобщо не му беше познато.
— Здрасти — каза той.
— Боже господи! — възкликна тя. — Ти дори не ме помниш!
— Как да не те помня!
— Да бе — усмихна се тя, но криво. — Как да не ме помниш…
Андреас позабави крачка, така че друго напъващо тяло да я избута и да застане до него. Гласовете на хората бяха приглушени, може би от страхопочитание, поради стария навик за подчинение, но след като се промуши през портала и влезе в двора, той чу груби крясъци от сградата. Когато успя да влезе вътре, подът вече беше посипан със стъкла, стените бяха издраскани със спрей. Посоката на тълпата беше по централното стълбище към горните етажи, където трябваше да са кабинетите на Мелке и останалите ръководители на службата. Отгоре летяха документи, отделните листове се рееха лениво във въздуха, папките тупваха тежко долу. Когато стигна до стълбището, Андреас се обърна и се взря в прииждащите лица, тъй живи, сякаш ги гледаше в забавен каданс, зачервени или посинели от студ, с изражения на почуда, триумф, любопитство. Няколко униформени пазачи край вратата наблюдаваха множеството с каменно безразличие. Той се откъсна от потока и се приближи към един от тях.
— Къде са архивите?
Пазачът разпери ръце.
— Стига! — възкликна Андреас. — Да не мислиш, че след това тук нещата ще се върнат постарому?
Пазачът отново повтори жеста си, който явно използваше вместо свиване на рамене.
Андреас излезе в двора, през който, докато той размишляваше, не спираше да се точи върволица от граждани, подредени като на опашка за причастие. За да умиротвори тълпата, някой беше решил да отвори главната административна сграда, която вероятно вече беше прочистена от всичко компрометиращо. Цялото действие беше символично, ритуално, може би дори следваше някакъв сценарий. В комплекса имаше още десетина сгради, а никой не се опитваше да проникне в тях.