От спалнята заведох Джовани в трапезарията, която ми служеше и за гостна. Там държах и шевната машина. Накарах го да пипне с ръка кръглата маса от тъмен орех с плетена кръгла покривчица и ваза като тая в спалнята, а около нея четири стола със зелено кадифе. След това отворих бюфета и му преброих парче по парче порцелановия сервиз за хранене с венчета и цветчета, много хубав комплект за шест души, който бях употребила един-два пъти през живота си. Предупредих Джовани:
— Внимавай, че този сервиз ми е скъп като очите… счупиш ли го, мисли му…
А той се усмихна и ми отвърна:
— Бъди спокойна!
Продължихме със списъка и аз му показах всички останали предмети: двете репродукции на цветя, шевната машина, радиото, дивана от рипс с двете табуретки, сервира за ликьор от розово-синкаво стъкло с шест чашчици, още някои бонбониери и кутии, едно красиво ветрило, окачено на стената, цялото нашарено с изглед от Венеция.
След това минахме в кухнята. И тук му изброих парче по парче всички чинии и тенджери от алуминий и бакър, приборите от неръждаема стомана и му показах, че не липсва нищо: нито фурничката, нито пресата за картофи, нито шкафът за метли, нито цинковата кофа за смет. Изобщо показах му всичко и след това слязохме долу в бакалницата.
Там инвентаризацията беше по-кратка, защото освен рафтовете и няколко стола, не бе останало нищо. Стоката бях продала, всичко беше изчистено, пометено през последните месеци на кризата.
Най-после се качихме отново горе, вкъщи, и аз, обезкуражена, му казах:
— За какво ли е тази инвентаризация? Предчувствам, че няма да се върна вече тук.
Джовани, който беше седнал и пушеше, поклати глава и отвърна:
— След петнадесетина дни ще дойдат англичаните, дори фашистите смятат така… Ти ще идеш за две седмици на курорт, ще се върнеш и ще отпразнуваме завръщането ти както трябва… Откъде ти идат тия мисли?
След тези думи Джовани още дълго говори, за да утеши мен и Розета, и почти успя. Така че когато си отиде, бяхме вече доста ободрени.
Този път, макар че останахме с него сами в преддверието, той не ме шляпна по задника, а се задоволи само да ме погали по лицето, както беше правил често, още когато мъжът ми беше жив. Затова му бях благодарна и почти ми се стори, че между него и мен не се бе случило нищо и че си бях останала такава, каквато съм била винаги.
Остатъка от този ден мина в привършване на приготовленията. Най-напред направих голям пакет храна за из път. Сложих един салам, няколко кутии сардела, една кутия тон и малко хляб. За майка си и баща си взех отделен пакет. За баща си сложих един почти нов костюм от мъжа ми, който той си бе направил малко преди да умре и бе пожелал да му го облека за погребението, но в последния момент сметнах, че е грехота да изхабя този хубав костюм от син вълнен плат и затова него го увих в един стар чаршаф, а костюма запазих. На ръст баща ми беше почти колкото мъжа ми. С костюма завих и един чифт обуща, стари, но здрави. На майка си реших да занеса един шал и една пола. Към пакета прибавих и всичко друго, което ми бе останало от бакалските и колбасните стоки — няколко килограма захар и кафе, два салама и няколко консерви. Всичко това сложих в трети куфар, така че ни се насъбраха три куфара и един вързоп, в който сложих две възглавници в случай, че бъдем принудени да спим във влака. Разправяха, че сега влаковете стигали в Неапол за два дни, а ние трябваше да пропътуваме до средата на този път, между Рим и Неапол, затова сметнах, че малко предвидливост не е излишна.
Вечерта седнахме да хапнем. Този път бях сготвила нещо, за да не бъдем много унили. Но тъкмо започнахме да ядем и въздушните сирени отново завиха. Розета пребледня от страх и започна да трепери. Разбрах, че след като беше устояла дълго време, сега вече не можеше да владее нервите си. Трябваше да оставим вечерята и да слезем в мазето. Тази предпазливост всъщност беше излишна, защото ако паднеше бомба върху нашата къща, щеше да я превърне в прах и ние щяхме да останем под нея. И така, слязохме в скривалището, където се бяха събрали всички наематели. Там останахме три четвърти час, седнали на пейки, на тъмно. Всички разправяха, че пристигането на англичаните било въпрос на дни. Били дебаркирали в Салерно, близо до Неапол, а от Неапол до Рим им трябвало една седмица дори ако се движели бавно, защото германците и фашистите бягали вече като зайци и щели да се спрат чак на Алпите. Ала някои разправяха, че в Рим германците щели да се бият, защото Мусолини държал за Рим и съвсем не го интересувало, че ще превърне града в развалина, само и само англичаните да не влязат в него. Аз слушах тези неща и си мислех, че правим добре, като се махаме. Розета се притискаше до мене и аз разбирах, че се страхува и че няма да се успокои, докато не напуснем Рим. По едно време някой каза: