— Разбрахме се, нали?… Днес ще дойда да ми ги предадеш, а утре сутринта ще ви придружа с Розета до гарата.
Стоеше до вратата и когато минах покрай него, за да изляза, той ме удари с дланта си по задника и се усмихна, сякаш искаше да каже: «И за тая работа се разбрахме, нали?»
Помислих си, че нямам вече право да протестирам, защото не бях вече честна жена, помислих си още, че и това беше плод на войната и глада — една порядъчна жена да усети в даден момент, че някой я плесва по задника и да не може да протестира, защото вече не е порядъчна.
Прибрах се вкъщи и започнах да си приготвям за път. Мъчно ми беше, сърцето ми се свиваше, че оставям този дом, в който бях прекарала последните двадесет години и от който се бях отделяла само при пътуванията си във връзка с черната борса. Бях уверена, че англичаните ще дойдат много скоро, въпрос на една-две седмици, затова се приготвях да отсъствам за не повече от месец; но същевременно някакво предчувствие ми подсказваше, че не само ще отсъствувам по-дълго, но и че ще ми се случи нещо лошо.
Никога не бях се занимавала с политика и не знаех нищо за фашистите, англичаните, русите и американците. Но от много слушане да се говори за тях — не казвам, че бях започнала да разбирам нещо, защото истината е, че нищо не разбирах — усещах, че във въздуха не се носеше нищо добро за бедните хора като нас. Беше като на полето, когато небето притъмнява преди буря, листата на дърветата се обръщат всички на една страна, овцете се събират една срещу друга и макар че е лято, незнайно откъде започва да духа леден вятър, който мете земята. Страхувах се, но не знаех от какво. Сърцето ми се свиваше при мисълта, че трябва да напусна дума си и магазина си, сякаш знаех със сигурност, че никога вече няма да ги видя. Ала казвах на Розета:
— Гледай да не вземаме много неща, защото ще отсъствуваме не повече от две седмици и е топло.
И действително беше петнадесети септември и в сравнение с други години беше много топло.
И така, напълнихме два малки куфара, повече с леки дрехи, и сложихме само един чифт фанели за всеки случай. За да се утеша, че заминавам, току описвах на Розета как ще ни посрещнат родителите ме на село.
— Ще видиш, че ще ни карат да ядем до пръсване, ще напълнеем и ще си отпочинем… всички тия неща, които правят живота в Рим тежък, на село ги няма… ще бъдем добре, ще спим добре и най-главното — ще се храним добре, ще видиш: там си имат прасе, брашно, плодове, имат и вино, ще живеем като папата.
Но тази перспектива, изглежда, не беше достатъчна, за да развесели Розета. Тя мислеше за годеника си, който вече месец не се беше обаждал от Югославия. Знаех, че всяка сутрин Розета става рано и ходи на църква да се моли да не го убият и да се върне, та да могат да се оженят. За да я убедя, че я разбирам, казах й, като я прегърнах и целунах:
— Златна дъще, бъди спокойна. Богородица вижда и чува молбите ти и няма да позволи да ти се случи нещо лошо.
През това време продължавах приготовленията и сега, след като изживях първия момента на тревога, гледах час по-скоро да се махнем от Рим. Освен това, може би поради въздушните тревоги, липсата на храна, мисълта за заминаването и много други неща, животът за мене не беше вече живот и дори нямах желание да почистя дома си, аз, която обикновено коленичила търках и миех дъските, докато ги лъсна като огледало. Струваше ми се изобщо, че животът ни се е разбил като сандък, който е паднал от каруца и се е строшил и цялото му съдържание се е пръснало по улицата. А помислех ли си за случилото се между мен и Джовани, как той ме беше плеснал по задника, чувствах се и аз разбира като живота, вече способна да извърша какво ли не, дори да открадна или да убия, защото бях загубила почитта към себе си и не бях вече предишната.
Утешавах се като мислех за Розета, че поне си имаше майка да я закриля. Ах, наистина животът ни е съставен от навици и дори честността е навик, веднъж променят ли се навиците, животът става ад, а ние — разюздани дяволи, които не уважават себе си и другите.
Розета беше угрижена и заради котарака си, хубав, сирийска порода, който беше намерила на улицата като котенце и го бе отгледала с трохички. Нощем спеше с нея, а денем вървеше подир нея от стая в стая като кученце. Казах й да го остави на портиерката на съседната къща и тя се съгласи. Сега Розета седеше в стаята си до леглото, върху което бяхме сложили затворения куфар, прегърнала бе котарака в скута си и кротко го галеше. А клетото животно, не подозирайки, че господарката му се готви да ги напусне, си мъркаше, затворило очи. Стана ми мъчно, защото разбирах, че Розета страда, и й казах: