— Срещнаха ни по пътя.
— Уговорка ли имахте?
— Не, не. Дотогава не ги бях виждал.
— Но си разговарял с тях? И по-точно с Джефри Чосър.
— Говорихме… доста — каза Луис, преценявайки, че това е отговорът, който мъжът би искал да чуе.
— Тогава трябва да ми разкажеш всичко за него — каза сенешалът.
Представлението беше свършило. Селяните от Гияк си извадиха достатъчна поука от историята за Яков и Исав, тъй като тя съдържаше безспорно полезни съвети как да се справи човек с лукавството на жените и лицемерието на по-малките си братя. Луис Луп се появи, точно преди края на пиесата.
— Къде беше, мъжо? — попита Маргарет.
— Намерих нови приятели — отвърна той.
— Имаме високопоставени зрители — каза тя и посочи към края на площада, в близост до страничната порта към замъка. Там се виждаше група добре облечени хора. И без да му казват, Луис знаеше, че са от замъка. Стори му се, че вижда Джефри Чосър сред тях.
— Гледаха ли ни как играем?
— Току-що пристигнаха. Предполагам, че са дошли да проверят дали сме достатъчно добри, за да изнесем представление пред тях.
— Граф Дьо Гияк и лейди Розамонд тук ли са?
— Да — каза тя.
— Добре ли си, жено? — попита Луис, усетил напрежение в гласа й.
— Мислех си, че предпочитам да играя пред обикновените хора — каза тя. — При тях всичко е ясно.
— Благородниците плащат повече.
— Но не са така добросърдечни — отвърна тя.
Без да обръща внимание на внезапните притеснения на жена си, Луис Луп се качи на каруцата и както обикновено, обяви накратко кои пиеси ще представят на следващата вечер. Главната атракция щеше да бъде историята за Самсон и Далила с Алис в ролята на изкусителката и Саймън като най-силния човек на земята, който най-накрая унищожава враговете заедно със себе си. Алис изглеждаше притеснена, когато споменаха името й, но все пак се постара да прокара сладострастно ръка по бедрото си.
Небето вече беше тъмносиньо, над главите им кръжаха лястовици. Знатните гости от замъка се обърнаха и влязоха през страничната порта. Селяните не бързаха толкова да се разотидат, но постепенно площадът се опразни, така че кръчмата беше затворена и с пуснати кепенци, когато изгряха първите звезди. Актьорите се върнаха в отредената им сграда в двора на замъка. По някое време забелязаха, че Бъртрам не е с тях. Но никой не се разтревожи много. Играчите бяха независими хора и можеха сами да се грижат за себе си.
Но ако знаеха къде се намира Бъртрам в този момент, щяха да бъдат много притеснени, защото той се бореше за живота си в реката. Не можеше да плува, но извади късмет. Ако беше паднал във водата по друго време на годината, бързо щеше да бъде отнесен от силното течение. Но през лятото, извън сезона на пролетните порои и есенните дъждове, реката не беше пълноводна и макар да течеше бързо, не беше толкова опасно. Докато актьорът пляскаше във водата — дрехите му вече го дърпаха към дъното сякаш бяха направени от олово, ботушите се впиваха в глезените му като окови — докато пляскаше във водата, понякога показвайки се за миг над повърхността, преди да бъде отново всмукан, докато размахваше всичките си крайници, с уста и нос, пълни с вода — през цялото това време Бъртрам си мислеше, че е настъпил последният му миг. При едно от поредните си изплувания той отвори уста, за да извика за помощ, но от нея излезе само отчаяно бълбукане, преди отново да потъне.
Не можеше да разбере как се бе оказал в това ужасно положение. През ума му премина поредица от образи. Един монах стоеше в края на тълпата с лице, скрито от качулката. Когато пиесата за Яков и Исав свърши, той се приближи към Бъртрам и настойчиво каза:
— Кучето ти ще се удави.
— Какво?
Бъртрам се огледа за Цербер в гаснещата светлина. Кучето беше негово, а не на трупата и не се отделяше на повече от няколко метра от господаря си, освен ако не подгонеше някой гълъб или катерица.
— Къде е?
— При реката. Ела бързо!
Бъртрам последва монаха по неравния път, който се виеше покрай замъка към реката. Когато наближиха, тракането и скърцането на воденичното колело се чуваше по-силно. Монахът затича напред, черното му расо се вееше около него. Бъртрам нямаше време да се чуди какво става. Знаеше само, че не иска да загуби Цербер. За трупата актьори кучето беше полезно и като ловец на зайци, и като танцьор на жига, но за Бъртрам то беше приятел.
Следвайки монаха, Бъртрам затича по пътеката и стигна до реката на място, където брегът беше много стръмен. Реката течеше, изпъстрена със сребриста пяна там, където водата срещаше някакво препятствие. От по-горната част на течението се чуваше тракането на воденицата. По-надолу имаше малък кей.